Андрей Велков - Хроники на звеното

- Искам сега, без много-много да те подканям, да започнеш да пееш кое, какво, кой и колко. Ама наистина ти препоръчвам да не ме караш да ти задавам много въпроси, защото ще се

нервирам и ще ти направя дамаджаната мека. Ясен ли съм?

- А бе ти си ясен - изсумтя глупакът, - ама Плъха, като разбере, че съм му изпял далаверите, ще ми се стъжни...

- Забрави за Плъха, калитко, няма вече Плъх... Има ни нас, има ме мен... Започвай да пееш... Как ти викат първо ми кажи.

- Рачо се казвам, от Симитли съм.

Варела се разсмя и започна да припява:

- Ааа яяяяж ми, яяяяж ми кура, Сииимитли, ааа яяяяж ми кура, яяяяж ми кура, Симитлии...Чувал ли си я тая хубава песен?

На Рачо не му пролича, че се е засегнал, явно беше свикнал да му пеят този шедьовър на запалянковското творчество. Сръбна си от кафето и измънка:

- Ама ти сигурен ли си, че Плъха е аут, брато... Щото, ако не си... - Не можа да продължи, защото Варела светкавично се протегна и му счупи носа с ляв прав.

Рачо изстена и се хвана за лицето, между пръстите му рукна кръв, която започна да капе на едри капки по масата и на мръсния под.

- Патко, донеси някаква кърпа на твоя глупак, да не цапа пода с кръв. - Пресегна се и плесна леко Рачо по главата, разрошвайки мазната му коса. - Калитко, когато говоря, не приказвам, ясно ли ти е? Щом казвам, че оня харпун е аут, това значи, че е аут. И сега искам да ми кажеш много бързо какви са тези имена и тези цифри в тефтерите на Плъхоподобния? Съветвам те да започнеш да ми разказваш през следващите десет секунди, защото после този пешкир, който Наталийка ти подава, няма да те оправи, копеле тъпо...

Рачо се поизбърса от кръвта, която не спираше да тече, и започна да говори, явно се беше усетил иначе какво би му се случило:

- Баце, аз съм касиер на Плъха, ние сме братчеди, има ми доверие, рода сме, па и на мен ми се отдават сметките още от даскало, аз събирам парата от курвите, машинките и заемите... Те т’ва в тефтера са имената с цифрите. Малко шифър вкарах... - Изплю кръв на пода.

- Какви курви, какви машини бе, пич? - сепна се Варела.

- Ми дай тефтера и ше ти обясна сичко, то е лесно. Само не ме трепай повече.

Варела му махна да млъкне, бръкна в джоба си и набра Иво, който му се падаше пряк началник в йерархията на „Звеното“. Иво отговори почти веднага:

- Казвай, Варел. К’во става? Върви ли там?

- Ами, Иво, върви, ама май се оказва по-дебела работата, отколкото я мислехме, защо не вземеш някой от братята и самите тефтери и не дойдете насам, май ще се наложи да пообикаляме.

- Колко по-дебела е работата, Варел?

Ами май много.

Иво не отговори веднага, явно мислеше:

- Идваме след малко, в кой блок беше точно?

Варела видя през прозореца как сивата астра спря пред блока и се ухили, когато чу цветистите псувни на Силвестър, който се опитваше да се измъкне от колата, но човекът, който я бе проектирал, определено не беше помислил, че в творението му един ден ще се возят такива мутанти. Леко нахилен, Иво търпеливо изчака Силвестър да приключи с гимнастиката и после двамата заедно влязоха във входа. Варела кимна на Наталия:

- Отиди да отвориш на момчетата, патко. Бързо, бързо...

Зъблата се изстреля в коридора, за да отвори, а Варела вкара един профилактичен задвратник на Рачо, чийто нос тъкмо бе поспрял да кърви.

- Ей сега, пич, ще ги хванеш тези тефтерчета и ще ни ги разчетеш целите, че нещо не можем да вденем - какво, защо, колко и кога...

Рачо, притиснал окървавения пешкир към лицето си, само изсумтя, но това не спря Варела да му забие още един зад врата. В този момент влезе Иво, следван от Силвестър, който небрежно държеше Наталия за косата с едната ръка и я побутваше пред себе си с другата. Жената беше пребледняла и очите й се въртяха в паника. Гигантът, сякаш усетил, че тя всеки момент ще припадне, прошепна в ухото й:

- Успокой се, моме, ние не апем. Я изприпкай до тоз голем хладилник и дай нещо да сгъна, че ми е пристъргало... - и уж леко я ускори в посока хладилника.

Наталия обаче за малко да се размаже във вратата, но в последния момент успя да запази равновесие. Братокът както винаги не си знаеше силата.

Иво седна на масата до Рачо и погледна въпросително Варела. През изминалите дни след постановката с Плъха и завземането на територията му пичовете от „Звеното“ се сработваха все повече и повече като добре смазан механизъм и започваха да се разбират само с погледи. Схемата на Петър работеше безупречно, а екшънът само ускоряваше процесите по спойката на колектива. Както се пее в една песен, „Истинският мъж във война се ражда“. Иво и другите капитани спазваха демократичния принцип на Петър да не се афишират като шефчета, а да наблягат на ефективността и затова Варела директно подкара по същество: