Стивън Кинг - Търси се

За Питър този съботен следобед не е толкова приятен. Даже е скапан.

В два часа членовете на ученическия парламент на три гимназии и новоизбраните представители се събират в най-голямата конферентна зала в комплекса „Ривър Бенд Ризорт“, за да чуят дългата и скучна реч на един от двамата сенатори от щата, озаглавена „Ученическото самоуправление: въведение в политиката и в службата на обществото“. Този костюмар (дори с жилетка под сакото) с буйна бяла коса, зализана назад (според Питър, типичен образ на злодей от телевизионна сапунка), изглежда готов да словоблудства, докато не стане време за вечеря. Или по-дълго. Основната му теза е как те са СЛЕДВАЩОТО ПОКОЛЕНИЕ и как работата им в ученическите съвети ще ги подготви да се справят със замърсяването на околната среда, с глобалното затопляне, с намаляващите природни ресурси и може би с първия контакт с извънземни от Проксима Кентавър. Дърдори ли, дърдори и убива бавно и мъчително всяка минута от този безкраен съботен следобед.

Пит не се вълнува от поста вицепрезидент на випуска, който ще заеме през септември. Според него може да е по-добре тогава да е при извънземните на Проксима Кентавър. Единственото бъдеще, което го интересува, е идният понеделник следобед, когато ще се изправи пред Андрю Халидей — човек, когото би желал да не беше срещал.

„Но ще се справя — казва си наум. — Само трябва да запазя самообладание. И да не забравям думите на старата леля на Джими Голд в «Беглецът вдига знамето».“

Питър е решил, че ще започне разговора си с Халидей с репликата ѝ от книгата: „Казваш че половин хляб е по-добре от нищо, Джими, но в този свят на недоимък дори една филия е по-добре от нищо.“

Питър знае какво иска Халидей и ще му предложи повече от една филия, но не и половината от хляба, камо ли целия. След като тетрадките вече са на сигурно място в мазето на Младежкия център на Бърч Стрийт, може да си позволи да преговаря. И ако Халидей иска да получи нещо, ще трябва и той да преговаря.

Край на ултиматумите.

„Ще ти дам четирийсет тетрадки — ще му каже. — Съдържат стихотворения и есета, а в девет от тях има завършени разкази. Даже съм готов да делим петдесет на петдесет само и само да ми се махнеш от главата.“

Трябва да настоява за парите, макар че няма как да разбере действителната сума, която Халидей ще вземе от купувача или от купувачите. Предполага, че ще го измами, и то ще е грозно, но нищо, все едно. Важното е да покаже твърдост пред книжаря. Да му покаже, че не му е „сексиграчка за рождения му ден“, казано с хапливия език на Джими Голд. А още по-важно е да не позволи на Халидей да разбере колко е изплашен.

Сенаторът завършва с няколко помпозни фрази за това как СЪЩЕСТВЕНАТА РАБОТА на СЛЕДВАЩОТО ПОКОЛЕНИЕ започва в АМЕРИКАНСКИТЕ ГИМНАЗИИ и как те, водачите, малцината избрани, трябва да понесат ФАКЕЛА НА ДЕМОКРАЦИЯТА.

Ръкоплясканията са бурни — може би от радост, че лекцията най-сетне е свършила и публиката може да си тръгне. Пит копнее час по-скоро да излезе, да се разходи в парка, още няколко пъти да превърти в главата си плана, да го провери за пукнатини и за възможни спънки.

Оказва се обаче, че публиката не може да си тръгне. Директорката на гимназията, която е организирала тази безкрайна среща с величието, излиза пред учениците и съобщава, че сенаторът се е съгласил да остане още един час, за да отговори на въпросите им.

— Сигурен съм, че изгаряте от желание да го питате за хиляди неща — казва и ръцете на подмазвачите и бележкарите, каквито сред присъстващите явно са много, щръкват моментално.

„Заеби, хич да не ти пука — мисли си Пит. Поглежда към вратата, преценява шанса си да се измъкне незабелязано и пак се отпуска на стола. Казва си: — До седмица всичко ще приключи.“

Тази мисъл донякъде го успокоява.

Докато Ходжис и Холи излизат от киносалона, а Тина се влюбва в брата на Барбара, един бивш затворник, наскоро пуснат на изпитателен срок, се събужда. Морис е спал до късно следобед след тежката безсънна нощ. Задряма чак когато първата бледа светлина на съботното утро пропълзя в стаята му. Сънищата му бяха по-ужасни от кошмари. В последния, който го събуди, видя как отваря сандъка, а вътре пъплят хиляди отровни паяци: хиляди черни вдовици със сплетени едно в друго пипала, пълни с отрова, пулсиращи на лунната светлина, изпълзяват върху ръцете му и продължават нагоре към лицето.

Морис се стряска, диша тежко и се дави, докато се връща в реалния свят. Обгърнал е с ръце гърдите си толкова силно, че почти се задушава.