Стивън Кинг - Търси се

Когато за пореден път стъпва на пътеката, шумът на потока се чува вече съвсем отблизо и след по-малко от пет минути Морис е на брега срещу познатото дърво. Остава известно време под сянката, пронизвана на места от лунната светлина, и се оглежда за признаци на човешко присъствие: одеяла, спален чувал, количка от супермаркет, найлон, опънат върху храстите като импровизирана палатка. Но не, виждат се само поточето, което ромоли в каменното си корито, и дървото на отсрещния бряг, надвиснало над водата. Дървото, което години наред вярно беше пазило съкровището на Морис.

— Верният ми приятел — промълвява той и прегазва потока. Оставя инструментите и саковете под дървото, коленичи и прошепва: — Ето ме, дойдох. — Слага длани на земята, сякаш очаква да усети туптене на сърце.

И наистина го усеща. Усеща пулса на гения на Джон Ротстийн. Старият писател, който превърна Джими Голд в меркантилен продажник, но кой може да твърди, че в непубликуваните си творби не е изкупил греха си и не е спасил героя си? Ако наистина го е направил… ако… значи всичко, изтърпяно от него, Морис, не е било напразно.

— Ето ме, Джими. Най-сетне съм при теб.

Грабва лопатата и започва да копае. Не след дълго стига до сандъка, но корените са го стегнали в прегръдка и минава час, докато успее да ги пререже, за да го освободи. От години не е упражнявал тежък физически труд и се уморява. Сеща се как някои от затворниците — Чарли Робърсън например — не преставаха да помпат мускули, а той мислено им се присмиваше за тази мания. Сега обаче не му е до смях. Краката го болят, кръстът — също, а най-лошото е, че главата му пулсира като гангренясал зъб. Излязъл е лек вятър, който охлажда тялото му, плувнало в пот, но разклаща клоните и той потръпва от странните движещи се сенки. Пак се сеща за Макфарлънд. Представя си го как безшумно се промъква по пътеката, движейки се със зловещата безшумност на някои яки здравеняци, войници или бивши атлети.

Най-сетне дишането му се успокоява и пулсът му се нормализира; посяга към дръжката отстрани, за да издърпа сандъка, и открива, че я няма. Подпира се на длани, привежда се и наднича в дупката, съжалявайки, че не е взел фенерче.

Дръжката е там , но е счупена на две.

„Лоша работа — помисля си. — Нещо не е наред.“

Връща се назад в годините и се мъчи да си спомни дали някоя от двете дръжки е била счупена. Май не. Всъщност е почти сигурен. После се сеща как в гаража обърна сандъка откъм тясната му страна и облекчено изпухтява. Навярно дръжката се е счупила, докато е намествал сандъка на количката. Или докато го е тътрузил по неравния път дотук. Тогава бързаше да изкопае дупката, да го натика вътре и да избяга — надали в бързината би забелязал незначителна подробност като счупена дръжка, нали? Да, така е станало. Не може да е друго. В края на краищата сандъкът не беше нов, а купен от вехтошар.

Хваща го с две ръце отстрани… и сандъкът излиза толкова лесно, че Морис изгубва равновесие и пада по гръб. Лежи, взирайки се в ярката луна, и се опитва да си внуши, че всичко е наред. Знае обаче, че има нещо гнило. За дръжката се самозалъга, но не и за това… това е нещо ново.

Сандъкът е прекалено лек.

Някак си съумява да седне, по влажната му кожа е полепнала пръст. С трепереща ръка отмята косата си и по челото му остават черни ивици.

Сандъкът е прекалено лек.

Посяга да го отвори, но отдръпва ръка.

„Не мога — казва си. — Не мога. Ако го отворя и тетрадките ги няма, аз… аз ще полудея .“

Но кой, по дяволите, би откраднал куп тетрадки? Парите — да, но не и тетрадките, нали? Не ставаха да си водиш записки, защото повечето бяха гъсто изписани от Ротстийн и дори нямаше бели полета.

Ами ако някой е взел парите и е изгорил тетрадките? Някой, който не си е давал сметка за неизчислимата им стойност и е бързал да се отърве от веществените доказателства?

— Не — прошепва Морис. — Невъзможно е. В сандъка са. Трябва да са там!

Обаче сандъкът е прекалено лек.

Взира се в него: малък ексхумиран ковчег, полегнал на брега под лунната светлина. Зад него е дупката, зейнала като уста на човек, който преди миг е повърнал. Морис посяга пак, разколебава се, после изведнъж се привежда и отваря металните закопчалки, молейки се на един бог, който (както знае от опит), пет пари не дава за хора като него.

Поглежда вътре.

Сандъкът не е съвсем празен. Найлонът, с който го беше облицовал, си е там. Морис издърпва шумолящия полиетиленов облак, надявайки се поне няколко тетрадки да са останали отдолу — три, дори и две, или, моля ти се, господи, поне една, — но вътре има само малко пръст, събрала се в ъглите.