Стивън Кинг - Търси се

Стъпва на пода и сяда на ръба на леглото, навеждайки глава също като в мъжката тоалетна в ЦКИ предния следобед след излизането на Макфарлънд. Съмнения и предположенията го убиват. Трябва час по-скоро да изчисти въпросителните.

„Сто на сто е Анди, той ги е взел. Другите версии са неправдоподобни. Моли се да са още в теб, приятелю. Иначе бог да ти е на помощ.“

Обува чисти джинси и взема градския автобус до Саут Сайд, защото е решил, че все пак поне единият инструмент му трябва. И саковете ще си вземе. Човек трябва да мисли позитивно.

Чарли Робърсън е пак пред харлито, което вече е напълно разглобено и не прилича на мотоциклет. Не изглежда зарадван от повторната поява на спасителя си от затвора.

— Как мина снощи? Свърши ли си работата?

— Всичко е на шест — отвръща Морис и разтяга устни в пресилена, неубедителна усмивка.

Робърсън не се усмихва.

— Щом не са те гепили, добре. Но не изглеждаш много весел.

— Е, знаеш как е, не всичко се урежда от раз. Предстои ми още малко работа.

— Ако пак ти трябва пикапът…

— Не, оставих вътре едни неща. Може ли да си ги взема?

— Да не е нещо, за което да си имам после неприятности?

— Не, разбира се. Само два сака.

И брадвичката, но Морис не я споменава. Би могъл да купи нож, но в брадвичката има нещо страховито. Пуска я в единия сак, взема си довиждане с Чарли и тръгва към автобусната спирка. Брадвичката се търкаля в сака в такт с махането на ръцете му.

„Не ме принуждавай да я използвам — ще каже на Анди. — Не искам да те убия“

Но, разбира се, нещо му нашепва да я използва. Нещо го подтиква да убие стария си приятел. Защото има да му връща, и то не само заради тетрадките. И ще му го върне тъпкано.

Улица Лейсмейкър Лейн, която е част от пешеходна зона с магазини, е оживена през този съботен следобед. Накъдето и да се обърне човек, вижда бутици с префърцунени и смешни имена. Един е наречен „Похлупаци за глава“ и там се продават само шапки. Морис влиза и купува бейзболна шапка на „Мармотите“ с по-дълга козирка. Приближавайки книжарницата „Редки издания — Андрю Халидей“, се отбива в магазинче на фирмата „Раят на черните очила“ и си купува едни.

Щом вижда фирмената табела на стария си приятел и надписа със старомоден ръкописен шрифт, се сепва от една тревожна мисъл: ами ако в събота Анди затваря по-рано? Всички магазини са отворени, но някои собственици на антикварни книжарници не си дават толкова зор. Пак ли ще извади лош късмет?

Но когато минава край магазина, размахвайки сака (брадвичката се търкаля: туп, туп, туп ), чувствайки се защитен от черните си очила, вижда на входната врата табела „ОТВОРЕНО“. Вижда още нещо: две камери, следящи минувачите в двете посоки на улицата. В магазина сигурно има още, но не е проблем — изкарал е десетилетия следдипломна квалификация при крадци-експерти.

Подминава книжарницата и се шляе по улицата: зяпа витрината на една пекарна, разглежда стоката на продавач на сувенири (и недоумява кой би си купил сувенир от този мърляв, скапан град), наблюдава изпълнението на мим, който жонглира с цветни топки, изкачва невидими стълби. Пуска две монети в шапката на мима. „За късмет“ — си казва. От високоговорителите на кръстовището звучи попмузика. Във въздуха се носи аромат на шоколад.

Тръгва обратно. От книжарницата на Анди излизат двама млади мъже и се отдалечават. Този път Морис спира пред витрината и я разглежда. На поставки, осветени със спот лампи, са отворени три книги: „Да убиеш присмехулник“, „Спасителят в ръжта“ и — това е поличба! — „Беглецът отива на война“. Помещението зад витрината е тясно и дълго, с висок таван. Морис не вижда други клиенти, но вижда стария си приятел Анди Халидей, единственият и неповторимият, който седи зад бюрото си и чете книга.

Морис се преструва, че си завързва обувката, и дръпва ципа на сака, в който е брадвичката. Изправя се и без колебание отваря вратата на „Редки издания — Андрю Халидей“.

Старият му приятел вдига поглед от книгата и оглежда тъмните очила, шапката с дълга козирка и саковете. Намръщва се, обаче леко, защото всички в този квартал носят сакове с покупки, а тъмните очила са необходимост през този слънчев ден. Явно е нащрек, обаче не е разтревожен, което е чудесно.

— Бихте ли оставили чантите под закачалката за дрехи? — пита Анди. — Такова правило сме възприели.

— Разбира се. — Морис оставя саковете, маха очилата, сгъва ги и ги пъхва в джобчето на ризата си. После сваля новата си шапка и прокарва ръка през късо подстриганата си побеляла коса. „Виждаш ли? — казва си. — Някакъв старчок, влязъл да позяпа и да се спаси от палещото слънце. Няма за какво да се тревожиш.“