После го обгърна непрогледен мрак.
* * *
Том Саубърс дойде в съзнание след четирийсет и осем часа. Намираше се в болницата, Линда седеше до него и държеше ръката му. Попита я дали ще остане жив. Тя стисна дланта му и го увери, че няма да умре.
— Парализиран ли съм? Отговори ми честно.
— Не, скъпи, но имаш много счупени кости.
— Как е Тод?
Линда обърна глава и прехапа устни.
— В кома е — отговори след малко, — обаче лекарите смятат, че след време ще излезе от нея. Познавало се по мозъчната му дейност… или нещо подобно.
— Блъсна ме кола. Не успях да избягам навреме.
— Знам, скъпи. Още много хора са пострадали. Шофьорът очевидно е луд. Още не са го заловили.
На Том не му дремеше за шофьора на мерцедеса. Важното сега беше, че не е парализиран. Добра новина, обаче…
— Тежко ли ми е положението? Без лъжи, ако обичаш.
Тя го погледна, но след миг извърна очи към картичките с пожелания за бързо оздравяване, наредени на нощното шкафче, и смотолеви:
— Амииии… да речем, че ще мине известно време, докато отново проходиш.
— Колко време?
Линда целуна ранената му ръка:
— Лекарите не знаят.
Том Саубърс затвори очи и зарида. Жена му послуша известно време, после не издържа, наведе се и занатиска бутона за инжектирането на морфин, докато апаратът прекрати подаването. Дотогава Том вече спеше.
Морис взе одеяло от най-горната полица на дрешника в спалнята и покри Ротстийн, който се беше килнал на креслото. Мозъкът, измислил Джими Голд, сестра му Ема и неговите родители — себични хора на крачка от алкохолизма, приличащи си като две капки вода с родителите на Морис, засъхваше върху тапетите. Вместо потрес Морис изпита изумление. Очакваше малко кръв и дупка между очите, не и противна каша от смазани хрущяли и кости. Очевидно му липсваше въображение, затова беше обречен да чете и да цени творбите на колосите в съвременната американска литература, но никога да не стане велик писател.
Фреди Доу излезе от кабинета, преметнал през раменете си по един претъпкан сак. Къртис го последва — беше навел глава, ръцете му бяха празни. Изведнъж се затича, шмугна се край Фреди и се втурна в кухнята. Вятърът подхвана вратата към задния двор и я блъсна в стената на къщата. Чуха се звуци от повръщане.
— Прилоша му — отбеляза Фреди, който притежаваше дарбата да констатира очевидното.
— Ти добре ли си? — попита Морис.
— Да. — Онзи излезе през парадния вход, без да погледне назад, само се спря за миг, за да вземе металния лост, облегнат на люлката на верандата. Бяха се подготвили да влязат с взлом, обаче входната врата беше отключена. Вратата на кухнята — също. Изглежда, Ротстийн изцяло беше разчитал на сейфа. Е, на кого липсваше въображение?
Морис отиде в кабинета и разгледа подреденото бюро и пишещата машина, покрита с калъф. После — снимките на стените. На всички бяха двете бивши съпруги на писателя — с рокли и с прически по модата на петдесетте, засмени, млади и красиви. „Колко странно, че Ротстийн е оставил в кабинета си отхвърлените от него жени, за да го гледат, докато пише“ — каза си той, само че нямаше време нито да размишлява по въпроса, нито да прерови чекмеджетата на бюрото, което щеше да му достави голямо удоволствие. Обаче струваше ли си да тършува? Та нали тетрадките вече бяха в ръцете му? Притежаваше плодовете на ума на Ротстийн — всичко, което беше написал, откакто преди осемнайсет престана да издава романи.
При първия курс Фреди беше натъпкал в саковете пликовете с банкноти (естествено, двамата с Къртис се интересуваха само от парите), но в сейфа имаше още много тетрадки. Тетрадки „Молескин“, на каквито е писал Хемингуей и за каквито мечтаеше Морис в изправителното (там мечтаеше и да стане писател). Само че в изправителния дом за малолетни престъпници „Ривървю“ му отпускаха седмично по пет листа вестникарска хартия „Блу Хорс“ — крайно недостатъчна дори само за започването на най-великия роман в историята на американската литература. Безсмислено беше да моли за още. Веднъж предложи на интенданта Елкинс да му направи свирка срещу още дванайсет листа хартия, но онзи го удари с юмрук в лицето. Доста забавно, като се има предвид, че през деветмесечния си престой в изправителния дом Морис беше изнасилван многократно, при това често запушваха устата му с мръсните му гащи.
Не обвиняваше изцяло майка си за изнасилванията, но донякъде и тя беше отговорна. Анита Белами, прочутата историчка, чиято книга за известния индустриалец Хенри Клей Фрик беше номинирана за „Пулицър“. Дотолкова прочута, че да има претенциите и за специалистка по съвременна американска литература. Една вечер след безплоден спор с нея относно трилогията за Джими Голд той се вбеси и излезе с намерението да се напие. Така и направи, въпреки че беше и изглеждаше непълнолетен.
Читать дальше