Стивън Кинг - Търси се

Тод кимна към едрия мъжага, който сякаш стоеше на пост до спалния чувал, да не би някой случайно да настъпи майката и бебето вътре:

— Мислиш ли, че са женени?

До този момент Том не си беше задавал този въпрос.

— Може би — промърмори.

— В такъв случай и двамата са безработни. Иначе единият щеше да остане вкъщи с детето.

— Може да си мислят, че с него шансовете им за работа са по-големи.

Тод се ухили:

— Аха, тънката струна на състраданието! Идеята си я бива. — Той отново извади бутилката: — Искаш ли?

Том си каза „Ако откажа, той ще довърши уискито“, отпи малка глътка… и задряма.

Събуди го радостен възглас, посрещнат със смях и с ръкопляскания:

— Открили са живот на други планети!

Той се огледа — вече се развиделяваше. Светлината едва си пробиваше път през гъстата мъгла, но денят беше настъпил. През остъклените врати на залата чакащите зърнаха как чистач със сива униформа (късметлия, който имаше работа), тътри из фоайето кофа с бърсалка.

— Кво става? — попита Тод.

— Нищо. Цъфна някакъв чистач.

Тод погледна към Марлборо Стрийт:

— Мили божке, идват още хора!

— Да — кимна Том и си каза: „Ако бях послушал Линда, щяхме да сме най-отзад на опашка, стигаща почти до Кливланд.“ Стана му хубаво (приятно е да мислиш за предстоящото отмъщение), само дето съжаляваше, че се съблазни от уискито на Тод. Вкусът в устата му беше на котешка тоалетна. Не че беше опитвал котешка пикня, обаче…

Някой, намиращ, се няколко зигзага напред, недалеч от спалния чувал, се провикна:

— Абе, това мерцедес ли е? На туй мяза.

Том зърна на алеята откъм Марлборо Стрийт голям автомобил с включени жълти фарове. Беше спрял и не помръдваше.

— Този пък какво чака? — зачуди се Тод.

Шофьорът на колата, последвала мерцедеса, навярно си зададе същия въпрос, защото гневно занатиска клаксона — протяжен, писклив звук, от който безработните на опашката се стреснаха, ядно замърмориха и се огледаха. Колата с жълтите фарове не помръдна още секунда, после се стрелна напред. Не наляво към вече претъпкания паркинг, а право към безработните, натъпкани като сардели зад жълтите ленти.

— Хей! — провикна се някой.

Океанът от хора се развълнува и се полюшна назад. Том се блъсна в Тод, който тупна по задник. Том се опита да се задържи на крака, почти успя, но човекът пред него изкрещя, не, изпищя, и размаха ръце; задните му части улучиха чатала на Том, лакътят — гърдите му. Той падна върху приятеля си, чу счупването на малката бутилка и усети острата миризма на уискито, изтичащо на тротоара.

„Това вече е върхът! — помисли си. — Сега воня като бар в съботна вечер.“

Криво-ляво се изправи — тъкмо навреме, за да види как автомобилът — наистина беше мерцедес, голям седан, сив като мъгливото утро — се вряза в чакащите и закриволичи като пияница, разпръсквайки човешки тела. От решетката на радиатора капеше кръв. Някаква жена (обувките ѝ се бяха изхлузили) се подхлъзна и с разперени ръце се просна върху предния капак. Опита се да се хване за чистачките, не успя и се изтъркаля обратно на асфалта. Жълтите ленти с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ се скъсаха. Метално колче се удари в големия седан, който не намали скоростта. Том видя как мерцедесът прегази спалния чувал и едрия мъжага, вдигнал ръка, сякаш да предпази жената и бебето.

Идваше право към него!

— Тод! — изкрещя! — Тод, ставай ! — Напипа едната му ръка и го задърпа. Блъснаха го и той отново падна на колене. Чу как садистът форсира двигателя на мерцедеса. Седанът неумолимо се приближаваше. Том се опита да изпълзи встрани, но го ритнаха в слепоочието. Свитки му излязоха от очите.

— Том? — Някак си Тод се беше озовал зад него. Кога и как се беше случило? — Том, какво става?

Някой се стовари върху него, после още някой, непосилна тежест, под която щеше да стане на пихтия. Бедрата му се прекършиха като крехки пилешки кости. Тежестта изчезна, но мигом я замести силна болка.

С усилие вдигна глава и видя как задните светлини на мерцедеса изчезват сред мъглата. Видя парчетата от счупената бутилка с уиски. Видя, че Тод лежи по гръб и около главата му се е събрала локва кръв. Под колебливия светлик на зората видя алени следи от автомобилни гуми, губещи се в далечината.

Помисли си: „Линда имаше право. Трябваше да си остана вкъщи.“

Помисли си: „Ще умра и може би ще е по-добре. Защото, за разлика от Тод Пейн не си изтеглих парите от застраховката.“

Помисли си: „Въпреки че вероятно ще ми се наложи… след време.“