Стивън Кинг - Търси се

Къртис отиде да разгледа асортимента на автоматите за храни и напитки, двамата му спътници тръгнаха към мъжката тоалетна. Морис не беше нервен. Може би имаше някаква истина в поговорката, че след първия път вече е по-лесно.

Задържа вратата отворена, пропусна пред себе си Фреди и със свободната си ръка извади пистолета от джоба на якето си. Онзи му благодари, без да се обърне. Морис изчака вратата да се затвори, вдигна оръжието, приближи дулото до тила на съучастника си и дръпна спусъка. Звукът от изстрела глухо отекна в облицованото с фаянсови плочки помещение, но той знаеше, че който и да го чуе отдалеч, ще си помисли, че на магистралата гърми ауспухът на мотоциклет. Къртис обаче беше наблизо и…

Напразно се тревожеше. Онзи още стоеше в нишата с автоматите под дървен навес с нескопосан надпис „КРАЙПЪТЕН ОАЗИС“ и държеше пакет соленки с фъстъчено масло.

— Чу ли някакъв гърмеж? — обърна се към Морис. Видя пистолета и с искрено учудване добави: — Това пък за какво ти е?

— За да те гръмна. — Морис го простреля в гърдите.

Къртис падна, но — какъв ужас! — не умря, дори не изглеждаше тежко ранен . Загърчи се на асфалта, а едно падащо листо се завъртя пред лицето му. Около него бавно се образува локва кръв. Без да изпуска пакета със соленките, той вдигна глава и кичури мазна черна коса увиснаха пред очите му. Зад дърветата край шосе 92 избръмча камион, пътуващ на изток.

Морис не искаше да стреля втори път — тук, на открито, нямаше начин да се сбърка звукът с гърмеж от ауспуха на мотоциклет, пък и всеки момент някоя кола можеше да влезе в паркинга.

— Ако нещо трябва да се свърши, добре ще е да се извърши бърже — каза и се отпусна на коляно.

— Гръмна ме — избърбори Къртис. Едва дишаше и изглеждаше изумен. — Мамка му, ти ме гръмна , Мори.

Морис се вбеси (открай време ненавиждаше да му казват Мори, но дори учителите, които би трябвало да са наясно с този факт, използваха омразния му прякор), хвана оръжието за цевта и с ръкохватката заналага Къртис по главата. Нанесе му три силни удара, но почти без резултат. В края на краищата това беше само трийсет и осемкалибров пистолет — прекалено лек, за да предизвика фатално счупване на черепа. От главата на Къртис закапа кръв и се стече по брадясалите му страни. Той изпъшка, впери в Морис сините си очи, изпълнени с отчаяние, и се помъчи да вдигне ръка, за да се защити:

— Недей, Мори! Престани, боли ме !

Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му !

Морис пъхна пистолета обратно в джоба си. Ръкохватката беше хлъзгава от кръвта и от полепналите косми. Той тръгна към шевролета и машинално избърса в якето дланта си. Отвори предната лява врата, видя, че ключът не е на таблото, и отново изпсува. Тихичко, сякаш казваше молитва.

По шосе 92 минаха няколко коли, после — кафяв ван на куриерската компания „Ю Пи ЕС“.

Морис изтича обратно до мъжката тоалетна, отвори вратата, коленичи и затършува из джобовете на Фреди. Ключовете бяха в левия преден джоб на панталона. Той се изправи и забърза обратно към нишата с автоматите; беше сигурен, че на паркинга вече е спряла кола, движението ставаше все по-натоварено, някой мъж или жена щеше да се отбие, за да използва тоалетната, подтикван от пълния си пикочен мехур след сутрешното кафе, и щеше да му се наложи да убие и него (или и нея), както и следващия. В съзнанието му изплува образ — свързани помежду си хартиени фигурки.

Обаче още нямаше никого.

Седна зад волана на шевролета, купен законно, но с откраднати мейнски регистрационни номера. Къртис Роджърс бавно пълзеше по циментираната алея към тоалетната — помагаше си с ръце и с крака, оставяйки подпре си диря от кръв, напомняща криволичещата диря от слуз, оставяна от охлюв. Морис не можеше да прочете мислите му, но беше убеден, че онзи се мъчи да стигне до телефонния автомат на стената между мъжката и дамската тоалетна.

„Другояче го бях намислил“ — каза си и включи двигателя. Импулсивната му постъпка беше адски глупава и навярно щеше да му струва скъпо. Спомни си какво му беше казал Ротстийн малко преди да умре: „Всъщност на колко си? На двайсет две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота?“

— Знам, че не съм се продал — промълви. — Ето какво знам.

Включи на скорост и бавно потегли към човека, който пълзеше като змиорка по циментираната алея. Искаше да се махне оттук, мозъкът му заповядваше да се махне, само че трябваше да действа предпазливо и без излишни рискове.