Стивън Кинг - Търси се

— Какво правиш? — извиква Тина. — Развържи ме!

Може би ще съумее я развърже, но по-важно е да я изведе навън, а надали ще успее, преди онзи да се върне: глезенът ѝ е подут до неузнаваемост.

Човекът с червените устни се отказва да говори по телефона и изкрещява — по-точно изревава — от горния етаж:

— Къде си, шибано курвенско копеле?!

„Две прасенца в мазето и големият лош вълк над нас — помисля си Пит. — А си нямаме дори къщичка от слама, камо ли от тухли.“

Издърпва в средата на помещението кашона, на който убиецът беше стъпвал, и го отваря, надавайки ухо към трополенето на крака в кухнята над мазето — стъпват толкова тежко, че провисналата изолация между гредите се полюшва. Ужасеното лице на Тина е застинало като маска. Пит обръща кашона и изсипва куп тетрадки „Молескин“.

— Пит! Какво правиш? Онзи идва !

„Сякаш не знам“ — казва си той и отваря втория кашон. Докато изсипва съдържанието му върху купчината на пода, стъпките отгоре секват. Убиецът е видял обувките. Отваря вратата към мазето. Нащрек е. Обмисля ситуацията.

— Питър? На сестра си ли гостуваш?

— Да — отвръща Питър. — Гостувам ѝ с пистолет в ръка.

— Знаеш ли какво? — пита вълкът. — Не ти вярвам.

Пит развива капачката на флакона и излива бензина върху камарата от разкази, стихотворения и гневни пиянски излияния, често свършващи по средата на думата. Там са и двата неиздадени романа — продължения на трилогията за сбъркан американец на име Джими Голд, който през шейсетте години се лута, бунтува се и търси нещо, заради което (според неговите думи) си струва да се избута този гаден живот. Пит бръква в джоба си за запалката, но тя се изплъзва между пръстите му. Божичко, вече вижда на стълбището сянката на убиеца. И на пистолета.

Завързаната Тина се е ококорила от страх, носът ѝ и устните ѝ са разкървавени. „Мръсникът я е бил — казва си Пит. — Защо? Защо ще бие невинно момиче, което още е почти дете?“ Всъщност знае отговора. Тина е временен заместител на онзи, когото човекът с червените устни иска да пребие.

— Съветвам те да ми повярваш — провиква се. — Пистолетът ми е четирийсет и пети калибър, много по-голям от твоя. Взех го от чекмеджето на баща си. И още един съвет — ако имаш поне малко ум в главата, веднага ще си обереш крушите.

„Моля те, боже, моля те, накарай го да се махне…“

Но при последните думи гласът на Пит се разтреперва и се превръща в неуверения фалцет на тринайсетгодишното момче, което преди няколко години намери тетрадките. Убиецът злорадо се изкисва и тръгва надолу по стълбището, Пит хваща запалката — този път здраво — и когато онзи застава на вратата на мазето, с палец отваря капачката. Завърта колелцето и внезапно се сеща, че не провери дали запалката е пълна — пропуск, заради който с Тина може да се простят с живота. Обаче искрата произвежда силен жълт пламък.

Той застава така, че запалката да е над купчината тетрадки:

— Прав си, нямам пистолет. Но намерих ето това в чекмеджето.

Ходжис и Джером тичат през бейзболното игрище. Чернокожият младеж бяга по-бързо, обаче детективът в оставка се старае да не изостава много. На мизерния баскетболен корт Джером се спира и посочва зеленото субару до товаро-разтоварната платформа. Ходжис прочита надписа на регистрационната табелка — „BOOKS4U“ 39 39 Books for You (англ.) — книги за вас. — Б.пр. — и кимва.

Отново тръгват към сградата, в този момент отвътре проехтява почти нечовешки вик:

— Къде си, шибано курвенско копеле?!

Сигурно е Белами, а „курвенското копеле“ несъмнено е Питър Саубърс. Момчето си е отворило с ключа на баща си, което означава, че вратата е отключена. Ходжис посочва себе си, после сградата. Джером кимва, но прошепва:

— Не си въоръжен.

— Вярно, но силата ми е за десетима, защото сърцето ми е чисто. 40 40 Цитат от поемата на Алфред Тенисън „Сър Галахад“. — Б.пр.

— Моля?

— Остани тук, Джером. Настоявам.

— Сигурен ли си?

— Да. Да имаш нож у себе си? Поне джобно ножче?

— Не, съжалявам.

— Тогава потърси бутилка — сигурно ще намериш, вечер хлапаците пият тук бира. Счупи я и разрежи гумите на субаруто, да не може кретенът да избяга с него, ако нещо се обърка.

Изражението на Джером издава тревогата, предизвикана от това нареждане, последствия от тази поръчка. Той хваща Ходжис за рамото:

— Не се прави на камикадзе, чу ли? Нямаш вина, която да изкупваш.

— Имаш право — промърморва, въпреки че си мисли точно обратното. Преди четири години любимата му Джени загина при взривяване на бомба, предназначена за него. Не минава ден, без да си спомни за нея; не минава нощ, без да лежи буден и да се самообвинява: „Ако бях побързал… ако бях съобразил…“