Стивън Кинг - Търси се

— Мисли си, че… че не знам…

Пит изтичва до бюрото на баща си. Бързо — трябва да изпревари Ходжис, преди да му попречи да извърши наложителното — тършува в чекмеджетата.

„За всеки случай“ — казва си.

За всеки случай.

Пит е разтревожен и дори не забелязва, че портичката на задния двор е открехната. Хуква по пътеката и наближавайки потока, префучава край щръкнал клон, на който виси парче тънък жълт плат. Стига до брега и машинално се обръща към мястото, на което е заровен пътническият сандък. Сандъкът, станал причина за този ужас.

Стига до камъните, но които се минава на другия бряг, но изведнъж се спира. Ококорва се, краката му се подкосяват. Тръсва се на земята и се взира в разлепения плитък поток, който много пъти е прекосявал, често заедно със сестричката си, бърбореща за всичко, което я интересува в момента: госпожа Бизли, Спондж Боб, приятелката ѝ Елън. Любимата ѝ кутия за обяд.

Любимите ѝ дрехи.

Например жълтата ефирна блуза с широките ръкави. Мама все ѝ казва да не я облича толкова често, защото трябва да се носи на химическо чистене. Тийнс с нея ли беше тази сутрин, когато тръгна за училище? Оттогава сякаш е изминал век, но на Пит му се струва…

Струва му се, че беше тъкмо с нея.

— Ще заведа сестра ти на сигурно място — каза му човекът с червените устни. — Там ще ми донесеш тетрадките.

Възможно ли е?

Разбира се, че е възможно. Щом мръсникът е израснал в къщата, обитавана сега от семейство Саубърс, сто на сто често е ходил в Младежкия център на Бърч Стрийт. Преди да го затворят, всички деца от квартала прекарваха доста време там. Вероятно е минавал по същата пътека, защото сандъкът беше заровен на има-няма двайсет крачки от мястото, на което тя стигаше до потока.

„Обаче не знае, че тетрадките са там — мисли си Пит. — Още не знае.“

Освен ако не е разбрал след последния им разговор по телефона. Ако ги е намерил в мазето, вече е изчезнал заедно с тях. Няма значение, стига да не е посегнал на Тина. Но защо да ѝ посегне? Защо да я убие, след като се е сдобил с каквото го интересува?

„За отмъщение. За да ми го върне тъпкано. Аз откраднах тетрадките, ударих го с гарафата по главата и му се изплъзнах, затова трябва да си понеса последствията.“

Изправя се, но му се завива свят и се олюлява. Изчаква замайването да премине и прекосява потока. На отсрещния бряг отново се затичва.

Предната врата на Сикамор Стрийт 23 зее. Ходжис изскача от мерцедеса още преди Джером да е спрял напълно. Втурва се в къщата. Едната му ръка е в джоба и стиска Бияча. Чува механична музика, която му е добре позната от дългите часове, прекарани с компютърния пасианс.

Тръгва по посока на звука и намира жена, седнала — не, просната ! — на пода до бюро в ниша, преустроена в кабинет. Едната половина от лицето ѝ е подута и обляна в кръв. Тя вижда Ходжис и се мъчи да фокусира погледа си върху него.

— Пит… — прошепва. И след малко: — Той отведе Тина.

Ходжис коленичи и внимателно разделя окървавените кичури коса. Раната е дълбока, но можеше да е и по-лошо. Тази жена е спечелила единствената лотария, която има значение. Куршумът е издълбал петнайсетсантиметрова бразда в скалпа ѝ и дори на едно място е оголил черепа ѝ, но не го е пробил. Раната не е смъртоносна. Обаче жената е загубила много кръв, получила е мозъчно сътресение и е в шок. Знае, че не бива да я разпитва, обаче е принуден. Морис Белами оставя трупове подире си, а опасността да се изплъзне е голяма.

— Холи, повикай линейка.

— Пит… вече… вика — прошепва Линда и в същия момент се чува вой на сирена, сякаш призована от немощния ѝ глас. Още е далеч, но бързо се приближава. — Преди да… излезе — добавя тя.

— Госпожо Саубърс, Пит ли отведе дъщеря ви някъде?

— Не. Той. Онзи човек.

— Устните му бяха ли червени? — намесва се Холи.

— Питам за човека, който е отвел Тина.

— Ирландски… устни — шепне Линда. — Но не е… червенокос. Побелял е… стар… Ще умра ли?

— Не — успокоява я Ходжис. — Линейката идва, лекарите ще ви помогнат. Но и ние искаме помощта ви. Знаете ли къде отиде Питър?

— Излезе… през вратичката в двора. Видях го. Джером поглежда през прозореца, вижда, че портичката е открехната, и пита.

— Накъде води?

— Пътека… една пътека — изнурено отговаря Линда.

— Децата минаваха оттам… за… за Младежкия център. Преди да го затворят. Той взе… взе ключа.

— Пит ли?

— Да… — Погледът ѝ се премества към коркова дъска, на която са окачени ключове. Една кукичка е празна, на етикета под нея пише: „МЛ. ДОМ БЪРЧ СТР.“.