Стивън Кинг - Търси се

Ходжис нарежда:

— Джером, идваш с мен. Холи, ти оставаш с госпожа Саубърс. Сложѝ ѝ студен компрес на главата — Поема си въздух и добавя: — Но първо се обади в полицията. Поискай да те свържат с бившия ми партньор. Пийт Хънтли.

Очаква Холи да възрази, но тя само кимва и изважда телефона си.

— Взе и запалката на баща си — добавя Линда с малко по-стабилен глас. — Не знам защо… И флакон „Ронсън“.

Джером въпросително поглежда Ходжис, който пояснява:

— Бензин за запалки.

Също като Морис и Тина одеве Пит се старае да върви под сенките на дърветата, макар че момчетата, играещи баскетбол, са си тръгнали, и на игрището са само няколко врани, които кълват разпиляния по асфалта чипс. Малка кола е почти долепена до стената край товаро-разтоварната платформа, сякаш някой се е опитал да я скрие там. Щом вижда регистрационна табела, съмненията му се разсейват. Да, човекът с червените устни е тук. Надали е влязъл през главния вход, защото е откъм улицата, а по това време на деня движението е доста оживено. Освен това няма ключ.

Пит подминава колата, продължава още малко край стената на сградата, прикляква и оглежда прозорците на мазето. Единият е отворен, тревата и плевелите пред него са стъпкани. Отвътре се чува мъжки глас. Ясно, Тина и убиецът са там. При тетрадките. Единственият въпрос е дали човекът с червените устни ги е намерил.

Пит се отдръпва, обляга се на напечената от слънцето тухлена стена и се пита какво да направи. „Мисли! — заповядва си. — Аз забърках Тина в тази каша и аз съм длъжен да я спася! Напъни си мозъка , глупако!“

Само че не може. В главата му е пълна каша.

В едно от малобройните си интервюта чепатият Джон Ротстийн изразяваше негодуванието си от въпроса откъде черпи идеите си и обясняваше: „Те се появяват от нищото, без токсичната намеса на ума на автора.“ Идеята, която осенява Питър, също изплува от нищото. Тя е и ужасяваща, и ужасно привлекателна. Няма да свърши работа, ако извергът вече е намерил тетрадките, но тогава дори най-гениалната идея няма да помогне.

Пит се изправя, заобикаля изоставения тухлен мастодонт и отново подминава зелената кола с издайническата регистрационна табела. Преди да излезе на открито, спира и се заглежда в колите, които фучат по Бърч Стрийт — шофьорите бързат да се приберат у дома. Струва му се, че наднича през прозорец към друг свят, в който всичко е нормално. Мислено изброява с какво разполага: мобилен телефон, запалка, флакон с бензин, който беше до запалката в най-долното чекмедже на баща му. Разклаща го — май е наполовина пълен, — но и това е повече от достатъчно.

Завива и тръгва покрай предната фасада, където всеки минувач по Бърч Стрийт може да го види. Опитва се да върви спокойно и се моли да се не появи някой, например господин Еванс, бившият му треньор от Малката лига, който да го спре и да го заговори.

Никой не го спира. Вече знае кой от двата ключа да използва и този път вратата не заяжда. Отваря я бавно, влиза и тихо я хлопва зад себе си. Във фоайето е нетърпимо горещо, мирише на мухъл. „Дано поне в мазето да е хладно, иначе на Тина ще ѝ прилошее — казва си. — Горката, сигурно е много изплашена.“

„Ако още е жива“ — прошепва му злобно гласче. Може би мръсникът си е говорил сам, застанал до трупа ѝ. Той е психопат, а психопатите се държат точно така.

Вляво е стълбището към втория етаж, зает от просторна зала, простираща се по цялото протежение на сградата. Официалното ѝ название беше „Общинска зала Норт Сайд“, но децата я наричаха другояче — човекът с червените устни може би си спомня как ѝ казваха.

Пит сяда на стълбите, за да си събуе обувките (не бива стъпките му да отекват в тишината), и отново си помисля: „ Аз забърках Тина в тази каша и аз съм длъжен да я спася!“

Звъни на мобилния на сестра си. От мазето приглушено прозвучава мелодията на „Сноу Патрол“, рингтонът, избран от Тина.

Човекът с червените устни отговаря незабавно:

— Здрасти, Питър. — Гласът му е спокоен. Владее се. Пит не може да прецени дали това спокойствие улеснява плана му, или ще е спънка. — Приготви ли тетрадките?

— Да. Добре ли е сестра ми?

— О, да. Къде си?

— Много забавно — промърморва Питър… и май наистина е така. — На Джими Голд щеше да му хареса…

— Не съм в настроение за тарикатски гатанки — прекъсва го Морис. — Давай по същество и да приключваме. Къде си?

— Помниш ли съботното царство на филмите?