Стивън Кинг - Търси се

Е, добре.

Тогава ще се обади на майка си.

Но преди да набере номера, вижда, че пристига автобус с табела „НОРТ САЙД“, сякаш изпратен от Всевишния. Изведнъж решава да не чака Ходжис. По-бързо ще се прибере с автобуса, а той наистина много бърза . Ще се качи и тогава ще съобщи на Ходжис, че го чака в дома си, но първо ще се обади на майка си и ще я предупреди да заключи всички врати.

Автобусът е почти празен, но все пак Пит сяда най-отзад. Така и не набира номера на майка си, защото телефонът иззвънява в ръката му. На екранчето пише „Мама“. Той дълбоко си поема въздух и натиска бутона за приемане на разговора. Тя заговаря веднага, без да изчака да ѝ каже здрасти.

— Къде си, Питър? — Питър, а не Пит. Лошо начало. — Трябваше да си тук преди час.

— Идвам — казва той. — В автобуса съм.

— Не лъжи, ако обичаш. Автобусът пристигна и замина. Видях го.

— Не съм в училищния, а в градския за Норт Сайд. Трябваше да… — Какво? „Да свърша една работа“? Звучи толкова абсурдно, че го напушва смях. Само че не е никак смешно. Напротив. — Трябваше да свърша нещо. Тина там ли е? Нали не е отишла у Елън или другаде?

— Отзад в двора е, чете.

Автобусът минава през участък, който е в ремонт, и се тътри убийствено бавно.

— Мамо, чуй ме…

— Не, ти ме чуй! Ти ли пращаше пликовете с парите?

Пит стиска клепачи.

— Ти ли беше? Кажи просто да или не. После ще обсъждаме подробностите.

Той отвръща, без да отвори очи:

— Да, аз. Но…

— Откъде ги взе?

— Дълга история. Остави парите, мамо, в момента са без значение. Един човек…

— Как така „без значение“? Бяха над двайсет хиляди долара !

На езика му е да я пита „Чак сега ли го разбра?“ но се възпира.

Автобусът продължава да се тътри през участъка в ремонт. По лицето на Пит се стича пот. Вижда петното кръв на панталона си — вече не е червено, а тъмнокафяво, но пак крещящо като вик: „Виновен си! Виновен си, виновен!“

— Мамо, затвори си устата и слушай внимателно.

Линда онемява, понеже е потресена. Не ѝ е говорил толкова грубо от времето на детинските си изблици на гняв.

— Един човек може да дойде вкъщи. Опасен е. — Не обяснява колко е опасен, защото иска да е бдителна, а не да изпадне в истерия. — Не вярвам да се случи, но е възможно. Затова повикай Тина и се заключете. След няколко минути съм при вас. Ще дойдат и други хора. Хора, които ще помогнат.

„Надявам се — си казва. — Господи, силно се надявам!“

Морис Белами завива по Сикамор Стрийт. Дава си сметка, че животът му бързо се стеснява до една точка. Има само открадната кола, неколкостотин откраднати долара и потребността да се добере до тетрадките на Ротстийн. А, има и още нещо: временно скривалище, в което да се приюти и да прочете тетрадките на Ротстийн. Умира да разбере какво се случва с Джими Голд, след като успешната кампания за идиотския перилен препарат го изтласква на върха на камарата говна, наречена рекламен бизнес, и парите потичат като река към него. Дава си сметка, че тази му цел е налудничава и сигурно означава, че е луд, но това е всичко, което има, и то му е достатъчно.

Ето я старата му къща, в която сега живее крадецът на тетрадки. Малка червена кола е паркирана отпред.

— Заеби, нека да съм луд — мърмори Морис Белами. — Хич да не ми пука. Майната на всичко .

Мъдра философия.

— Бил — казва Джером, — ще те разочаровам, но нашето птиче май е излетяло.

Ходжис се откъсва от мислите си и поглежда през страничното стъкло на мерцедеса, докато Джером шофира през Гъвърнмент Скуеър. На пейките има доста хора — някои четат вестник, други пият кафе, бърборят или хранят гълъбите, — но сред тях няма нито един тийнейджър.

— Не го виждам и на масите пред кафенето от отсрещната страна — докладва Холи. — Може да е влязъл да си купи кафе.

— В момент като този кафето ще е последното, което ще му дойде на ума — отвръща Ходжис и удря с юмрук по бедрото си.

— Автобусите между Саут Сайд и Норт Сайд са през петнайсет минути — обявява Джером. — Ако бях на неговото място, щеше да е истинско мъчение да стоя със скръстени ръце и да чакам някакви хора да дойдат да ме вземат. Ще предпочета да действам сам.

В този момент телефонът на Ходжис иззвънява.

— Мина автобус и реших да не чакам — съобщава Пит. Гласът му сега е по-спокоен. — Ще се видим у нас. Току-що говорих с майка си. Двете с Тина са добре.

Ходжис надушва нещо, което не му харесва.

— Защо го казваш, Питър? Защо да не са добре?