Стивън Кинг - Търси се

— Защото мъжът с червените устни знае къде живея. Навремето е живял в същата къща. Забравих да ви кажа.

Ходжис се оглежда:

— След колко време ще сме на Сикамор Стрийт, Джером?

— След двайсет минути. Може би по-малко. Ако знаех, че малкият ще вземе автобуса, щях да мина по експресния виадукт.

— Господин Ходжис? — пита хлапакът.

— Да, слушам те.

— Ще е глупаво онзи да отиде у нас. Ако го направи, не може да ме натопи.

„Има логика“ — помисля си Ходжис и пита:

— Предупреди ли двете да се заключат и да не пускат никого?

— Да.

— Описа ли ѝ онзи човек?

— Да.

Ходжис знае, че ако изпрати полицаи, господинът с червените устни ще се изпари като дим и Пит ще трябва да разчита само на криминалистите, за да отърве кожата. Освен това се надява с Холи и с Джером да пристигнат по-бързо от патрулката.

— Да му се обади! — вика Холи. Навежда се към Ходжис и изкрещява в телефона: — Обади му се и му кажи, че си размислил и ще му дадеш тетрадките!

— Пит, чу ли?

— Да, но няма как. Дори не знам дали има мобилен. Обади ми се от книжарницата. Както се досещате, не остана време да обменим информация.

— Не е ли дрислива ситуация? — изсумтява Холи, без да уточнява какво има предвид.

— Добре, позвъни ми се веднага щом се прибереш, за да потвърдиш, че всичко е наред. Ако не се обадиш, ще бъда принуден да алармирам полицията.

— Сигурен съм, че ще ме…

И връзката прекъсва. Ходжис затваря телефона и се привежда:

— Дай газ, Джером.

— Веднага щом мога. — Той посочва шестте платна — по три в двете посоки — и върволицата коли, чиито никелирани части проблясват под слънцето. — Само да минем кръговото и ще полетим като стрела.

„Двайсет минути, а? — мисли си Ходжис. — Каза, че ще стигнем максимум след двайсет минути. Какво ли може да се случи през това време?“

От горчив опит знае отговора: „Прекалено много.“ Понякога е въпрос на живот и смърт. В момента може единствено да се надява, че докато е жив, тези двайсет минути няма да го преследват в кошмарите му.

Линда Саубърс отива в малкия кабинет на съпруга си, защото лаптопът му е на бюрото и тя може да реди пасианс, докато чака сина си. Твърде е разстроена, за да чете.

След разговора с Пит е още по-тревожна отпреди. Страхува се, но не от някакъв зловещ злодей, който се навърта около дома ѝ. Страхува се за сина си, защото той явно вярва в съществуването на такъв злодей. Сега започва да разбира каква е причината за нездравия му тен, отслабването… идиотските мустаци, които си пусна, избиването на младежки пъпки по челото му, дългите периоди на мълчание… синът ѝ е в психически срив или най-малкото е на ръба.

Става и поглежда през прозореца към дъщеря си. Тина е с най-хубавата блуза — жълтата, с широките ръкави. Ще я изцапа на тази ръждясала стара люлка, която отдавна трябваше да е махната. Държи книга, но като че ли не чете. Изглежда посърнала и тъжна.

„Какъв кошмар — мисли си Линда. — Първо Том пострада и ще куца до края на живота си, а сега синът ни вижда чудовища, криещи се в сенките. Тези пари не бяха манна небесна, а киселинен дъжд. Пит трябва да си признае всичко. Да ни разкаже откъде е взел такава голяма сума. Само ако го направи, ще започне оздравителен процес.“

Междувременно ще го послуша: ще накара Тина да се прибере и ще заключи всички врати. От повече предпазливост глава не боли.

Подът зад нея изскърцва. Тя се обръща, очаквайки да види сина си, но пред нея стои човек с бледо лице, оредяла побеляла коса и с червени устни: зловещият злодей, когото Пит описа. Първата ѝ реакция не е на ужас, а на абсурдно облекчение, че в крайна сметка синът ѝ не е на ръба на нервен срив.

После вижда пистолета в ръката на човека с червените устни и ужасът нахлува в нея като гореща лава.

— Ти сигурно си маминка — ухилва се натрапникът. — Със синчето много си приличате.

— Кой си ти? — прошепва Линда Саубърс. — Какво търсиш тук?

Злодеят пред нея — в кабинета на мъжа ѝ, а не във въображението на сина ѝ — поглежда през прозореца и тя едва потиска желанието си да извика: „Не я гледай!“

— Дъщеря ти ли е това? — пита Морис. — Красавица. Много си падам по момичета в жълто.

— Какво искаш? — промълвява Линда.

— Нещо, което си е мое — отговаря Морис и стреля в главата ѝ. Кръв изпръсква прозореца, червеникавите капки ромолят като дъжд.

От къщата се чува гърмеж и Тина разтревожено се втурва към задната врата, водеща към кухнята. „Сигурно е тенджерата под налягане — мисли си. — Мама пак я е забравила на котлона.“ Случвало се е и друг път. Проклетата тенджера е стара и веднъж, когато майка ѝ вареше конфитюр, капакът гръмна. После Пит цял следобед се катери със стълбата и бърса от тавана засъхналото ягодово желе. Добре че в момента на експлозията майка ѝ чистеше с прахосмукачка стаите. Дано и този път да не е била в кухнята.