Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— На двайсет и осем си, Брейди — достатъчно възрастен, за да притежаваш шофьорска книжка и да не зависиш от никого, когато ти трябва кола (което е чудесно), но прекалено възрастен за студент по електроинженерство. Или по компютърно програмиране.

— Не се дръж като задник! — срязва го Фреди.

— Ако задник е всеки, който е откровен и казва истината, значи съм задник.

— Да, бе. Ще пишат за теб в учебниците по история. Откровеният Тоунс 3 — ама това след Тоунс няма да е тройка, а буквата З, тоест задник.

— Не възразявам против малко откровеност — промърморва Брейди.

— Чудесно. Продължавай да не възразяваш, докато описваш дивидитата и им лепиш етикети с новите цени. Започни веднага.

Брейди покорно кима, става и изтупва праха от панталона си. Разпродажбата с петдесет на сто намаление в „Дискаунт Електроникс“ започва следващата седмица: големите клечки от Ню Джърси са наредили от януари 2011 да се прекрати продажбата на дивидита — до скоро доста доходоносен бизнес, погубен от „Нетфикс“ и от „Редбокс“. Както вървят нещата, скоро в магазина ще има само настолни компютри (произведени в Китай и във Филипините) и телевизори с плосък екран, каквито в условията на задълбочаваща се икономическа криза малцина могат да си позволят.

Фробишър се обръща към Фреди и ѝ подава фактура:

— А ти отиваш на адрес. Образът на телевизора на някаква бабка бил замръзнал. Цитирам я дословно.

— Слушам, mon capitain . Живея, за да ви служа. — Тя става, козирува и взема розовия лист хартия.

— Загащи си тениската, ако обичаш. Сложи си шапката, за да не изплашиш клиентката с шантавата си подстрижка. Не карай като луда. Още една глоба за превишена скорост и ще кажеш сбогом на „Киберпатрула“. И преди да тръгнеш, си събери фасовете. — Връща се в магазина, без да изчака тя да му върне топката.

— Лепене на етикети за теб, за мен — дъртофелница, задръстила компютъра си с трохи от солети. — Фреди скача от рампата, слага си шапката с козирката назад и тръгва към фолксвагена, без да си направи труда да си събере фасовете. За миг се спира, обръща се към Брейди, слага ръце на кръста си и добавя: — Друг живот си представях, когато бях в пети клас.

— И аз — тихо казва той. Проследява с поглед автомобила ѝ, когато тя потегля на поредната мисия за спасяване на старица, която вероятно откача, защото не може да свали от интернет рецептата за любимия си пай, имитиращ ябълков сладкиш. Този път се пита как ще реагира Фреди, ако ѝ разкаже какво е било неговото детство. Когато уби брат си. А майка му прикри престъплението. Естествено.

Нали идеята беше нейна?

Докато Брейди лепи етикети с надпис „Намаление 50 %“ на дискове със стари филми на Тарантино, а Фреди е в дома на възрастната Вера Уилкинс в Уест Сайд (естествено, клавиатурата на бабката е задръстена с трохи), Бил Ходжис, пътуващ по „Лоубрайър“, четирилентовия булевард, разполовяващ града, прави десен завой и вкарва колата в паркинга на италианския ресторант на Димазио. И без да владее дедуктивния метод на Шерлок Холмс, знае, че Пийт ще го изпревари. Паркира до невзрачен сив шевролет седан, на който все едно е написано: „Полицейски автомобил!“, и слиза от раздрънканата си тойота, сякаш провъзгласяваща: „Пенсиониран дъртак“. Докосва капака на шевролета. Топъл е. Пийт го е изпреварил само с няколко минути.

Спира за малко, за да се порадва на късното утро и на яркото слънце, под което сенките са някак неумолими, и се заглежда в естакадата на около пресечка от „Демазио“. Пространството под нея отдавна се е превърнало в сборище за разни банди и макар че сега е пусто (по обедно време младите обитатели на Лоутаун тъкмо са се излюпили от леглата и закусват), Ходжис знае, че ако отиде там, ще усети противната миризма на евтино вино, уиски и на повръщано и ще гази по парчета от счупени бутилки. Канавката встрани сигурно е пълна с кафяви аптекарски шишенца…

Вече не го засяга. Освен това в мрака под естакадата няма никого, а и Пийт го чака. Влиза в заведението и е поласкан от вниманието на Илейн, която приветливо му се усмихва и го поздравява по име, въпреки че не е идвал тук няколко месеца. Дори може би година. Разбира се, Пийт вече седи в едно сепаре — нищо чудно да е „опреснил паметта ѝ“, както се изразяват адвокатите.

Той ѝ махва и докато стигне до сепарето, бившият му партньор вече е станал и разперва ръце, за да го прегърне. След мечешката прегръдка двамата взаимно се потупват по гърбовете, спазвайки протоколния брой потупвания, и Пийт отбелязва, че старият му приятел изглежда чудесно.