Саймън Тойн - Sanctus

Монахът бе вперил поглед в Грубер, който немощно потръпваше на пода на параклиса. Фонтанът, бликащ на ритмични тласъци от гърлото му, отслабваше с всеки удар на умиращото му сърце.

- Да, братко игумене - каза дребният монах. - Атанасий вече се зае със запитванията на медиите чрез външния си посредник. И предполагам... тоест, зная , че е имало и връзка с полицията.

Игуменът стисна зъби. Отново усети очите на целия свят върху себе си.

- Дръж ме в течение - каза той. - И прати Атанасий при мен.

Монахът кимна.

- Разбира се, братко игумене. Ще предам, че желаеш да се срещнеш с него в покоите си.

- Не. - Игуменът пристъпи към олтара и изкорени кървавата лоза. - Не там.

Погледна нагоре към Тайнството. Икономът му не бе sanctus и не знаеше какво представлява то, но за да е ефективен в овладяването на ситуацията, трябваше да е по-наясно с онова, с което си имаха работа.

- Кажи му да ме потърси в голямата библиотека. - Тръгна към изхода, като пусна лозата върху трупа на брат Грубер, докато го прекрачваше. - Ще ме намери в забранената зала.

Хвана вкарания във вратата дървен кол и го натисна. Грохотът на камък върху камък отекна в параклиса, прохладният свеж въздух от преддверието нахлу вътре. Игуменът погледна към лежащия Грубер. Лицето му бе ужасно бледно на фона н*а локвата кръв, в която танцуваха отразените пламъчета на свещите.

- И се отърви от това нещо — нареди той.

След което се обърна и се отдалечи.

Кабинетът на градския следова- тел се намираше в древна каменна сграда, в мазето, което през различните периоди бе използвано като барутен погреб, хранилище за лед, хладилник за риба, склад за месо, а за един кратък период през шестнадесети век - и като затвор. Добрата му сигурност и подземната му прохлада бяха идеални за новия отдел по патология, създаден от градския съвет в самия край на 50-те. Тук, в старомодно оборудваните подземия, върху една от трите керамични маси за аутопсия лежеше потрошеното тяло на брат Самюъл, ярко осветено от силните лампи. Двама мъже го оглеждаха внимателно.

Първият бе дежурният патолог д-р Бартоломю Рийс, наметнал бялата престилка на професията върху черния костюм на социалната си среда. Беше пристигнал от Англия преди четири години по международна полицейска програма за размяна на опит; турският произход на баща му и двойното гражданство бяха улеснили назначаването му. Трябваше да остане само половин година, но така и не успя да напусне. Дългата му коса също бе черна благодарение по-скоро на козметиката, отколкото на природата и висеше от двете страни на тънкото му бледо лице като частично дръпнати пердета. Въпреки сериозния си външен вид обаче Рийс беше известен във всички отдели на градската полиция като най-жизнерадостния патолог на света. Често казваше, че е на трийсет и две, изкарва добри пари и докато повечето варвари само си мечтаели да живеят охолно сред мъртвите, той наистина го правел.

Вторият мъж се чувстваше далеч по-неудобно. Стоеше малко зад Рийс и дъвчеше десертно блокче от плодове и ядки, което бе намерил в джоба си. Беше по-висок от патолога, но изглеждаше някак смачкан, сивият му летен костюм бе провиснал унило от раменете му, отпуснати под тежестта на близо двадесетте години служба. Гъстата му тъмна коса, посребрена тук-там, бе сресана назад и разкриваше интелигентно лице, което успяваше да изглежда едновременно развеселено и тъжно; очилата за четене с рамки от черупка на костенурка, кацнали по средата на дългия му, подобен на клюн нос, завършваха образа на човек, който приличаше повече на уморен професор по история, отколкото на следовател от отдел „Убийства“.

Инспектор Давуд Аркадиан беше малко странна птица в полицията на Руин. Несъмнените му способности би трябвало с лекота да го издигнат в този напреднал етап от кариерата му до поста главен инспектор, ако не и по-горе. Вместо това той бе прекарал по-голямата част от живота си като обикновен полицай, наблюдаващ постоянната процесия от по-некадърни мъже, катерещи се по служебната стълбица, докато самият той си оставаше сред множеството анонимни детективи, които брояха дните до пенсия. Аркадиан имаше много повече качества от тях, но още в началото на кариерата си беше направил избор, който бе хвърлил много дълга сянка върху работата му.

А именно - бе срещнал жената на живота си, беше се влюбил в нея и се бяха оженили.

Да си щастливо женен детектив си е рядкост, но Аркадиан се бе запознал с жена си, докато работеше по заместителство като младши инспектор. Когато срещна бъдещата си съпруга, тя бе проститутка, готвеща се да свидетелства срещу мъжете, които я бяха домъкнали тук от Източна Европа и я бяха поробили. Първото му впечатление бе, че тя е най-храброто, най-красивото и най-уплашеното момиче, което е виждал. Беше натоварен да се грижи за нея, докато делото не влезе в съда. Често се шегуваше, че трябва да му плащат за извънреден труд, защото дванадесет години по-кьсно продължаваше да го прави. През това време ѝ помогна да се отърве от наркотиците, към които я бяха пристрастили, плати да завърши педагогическото си образование и ѝ върна живота, който ѝ бе предопределен поначало. В сърцето си знаеше, че това е най-доброто дело, което е правил, но разумът му беше наясно и с цената, която вървеше с него. Високопоставените полицейски служители не можеха да се женят за бивши проститутки, независимо колко са се променили. Затова той си остана инспектор от средното ниво, където общественият интерес бе по-малък, от време на време поемаше достоен за способностите му случай, но най-често се залавяше с трудните, с които никой от по-старшите не искаше да си има вземане-даване.