Саймън Тойн - Ключът

Хеликоптерът се наклони и започна да се спуска към пустинята. Небето и земята, които се виждаха през прозореца, също се наклониха, сякаш наистина настъпваше краят на света.

И тогава тя го видя. Видя го да се спотайва в пустинята. Дългият му черен врат се издигаше над туловище, покрито с шиповe и плочки, а от устата му излизаше огън.

Това бе драконът от нейните кошмари. Драконът от пророчеството и от Откровението на свети Йоан Богослов. Дебнеше я, за да я погълне, а заедно с нея да погълне и Тайнството.

Хеликоптерът се насочваше право към него.

Хайд също го видя през прозореца на пилотската врата - гореше в пустинята под тях и я озаряваше като подранил изгрев.

„По дяволите - помисли си. - Успяха!“

Обади се по радиостанцията и успя да се свърже с ръководителя на сондажите.

- Успяхме да пробием скален пласт, който се оказа, че е покривал находището - възкликна той възбудено. - Огромно е! В момента тестваме кладенеца, затова горим газ. Данните, с които разполагаме засега, са смайващи. Петролът е изключително качествен, с много ниско съдържание на сяра. Под краката ни лежи цял океан от петрол! Никога не съм виждал нещо по- добно. Пробихме толкова дълбока дупка, че сигурно поставихме световен рекорд, и на дъното ѝ открихме толкова петрол, че нищо чудно находището също да постави световен рекорд!

Докато го слушаше, Хайд започна да изчислява наум своя дял от печалбата и нещата, които щеше да направи с него. Щеше да се върне в Остин и да мине покрай стария си дом с някоя лъскава кола, така че Уанда да разбере, че го е зарязала миг преди той да удари джакпота. Бе заложил всичко на черно и бе спечелил, но не на завъртането на някоя рулетка, а на завъртането на една петролна сонда.

Закръжиха над мястото на сондажа, като избягваха топлия въздух, отделян от горящия газ, и се насочиха към площадката за кацане. Минута по-късно плазовете докоснаха земята. Хайд скочи от мястото си и отвори страничната врата, за да започне прехвърлянето на пленниците. Искаше да приключи колкото се може по-бързо, за да съсредоточи цялото си внимание върху начина, по който щеше да похарчи парите си.

Лив бе парализирана от страх. През прозореца виждаше звяра, който я очакваше: огромен и демоничен. Вратата на хеликоптера се отвори рязко и тя усети горещината, която бълваше звярът, чу рева, който надаваше. Звярът я викаше, искаше тя да отиде по-бързо при него.

- Слизай! - извика въоръженият пазач.

Първи слезе Джон Ман, последван от Гейбриъл. Лив остана на място, вцепенена от страх. Гейбриъл се обърна и я погледна. Застана в очертанията на вратата по абсолютно същия начин, по който бе застанал и в съня ѝ миг преди пламъците да го погълнат. Този спомен ѝ се стори толкова реален в обърканото ѝ съзнание, че тя скочи напред, за да го спаси от дракона, връхлетя върху него и го събори на земята. Сега вече бе навън, лежеше просната върху Гейбриъл, който бе паднал върху бетонната площадка. Лив усещаше горещината върху гърба си, представяше си как звярът я наблюдава и поема дъх, за да избълва огън, който да погълне и двамата. Нямаше нищо против самата тя да загине, животът ѝ бездруго бе към края си, но Гейбриъл заслужаваше да живее.

Тя се надигна от него, олюля се върху бетона, за да привлече огъня само върху себе си и да накара дракона да пощади Гейбриъл. Изправи се и се обърна с лице към звяра. Отстъпи неуверено назад, водена от инстинктивно желание да побегне. Единият ѝ крак, стъпил на самия ръб на хеликоптерната площадка, докосна изпепелената от слънцето пустиня. Погледът на Лив се замъгли и като че ли всичко пред очите ѝ започна да се движи в забавен кадър.

Изчезнаха всички звуци.

Освен един.

Шепотът.

Той се надигаше вътре в нея.

Онова плътно и тежко нещо, което носеше в себе си, започна да се изправя, започна да расте. Ставаше все по-тежко и я притегляше към земята. Където и да стъпеше, усещаше земята като жива. Сега бе паднала на колене, смазана от огромната тежест на създанието, което носеше. Шепотът я обгърна цялата, връхлетя я като ураган или като пълноводна река след пролетното топене на снеговете. Където и да стъпеше, усещаше как от нея се излива нещо, което преминава в земята и облекчава болката. Тя падна напред така, че всяка частица от нея да докосне пръстта. Ефектът бе незабавен. Сякаш се отприщи бент. Онова нещо се изля от нея и напои земята. И докато то изтичаше, тя чу нещо друго, тих тътен, който сякаш се надигаше, за да го посрещне.