Саймън Тойн - Ключът

- Харзан.

Мъжът се усмихна и се качи при пленниците.

- Джон Ман - каза Харзан. - Често съм се чудил дали ти не си Дух. Оказа се труден за убиване.

Джон кимна към работниците с бели гащеризони в изкопа.

- Те знаят ли как постъпваш с колегите си?

Харзан се усмихна.

- Те не се опитват да използват миналото, за да навредят на бъдещето на църквата.

- Моите също нямаха подобни намерения, но това не ви попречи да ги избиете.

Харзан сви рамене.

- О, я стига. И двамата добре знаем, че историята е пълна с хора, озовали се на неподходящото място в неподходящото време. На някои даже им става навик - каза той и кимна към Гейбриъл. - Синът ти много прилича на теб. Жалко, че е поел по твоите стъпки. Насладете се на времето, което ще прекарате заедно. Връзката между баща и син е нещо много важно, не мислиш ли? Така че, насладете се на времето, което ви остава. Независимо колко кратко е то.

Хайд забеляза Дух още докато хеликоптерът кацаше. Изпита силно изкушение да грабне тежката картечница и да наблюдава как куршумите разкъсват тялото му на кървави парчета, но се съмняваше, че ще успее да убеди военния пилот да се подчини на подобна заповед. Освен това трябваше да предаде момичето живо, а стрелбата с едрокалибрена картечница криеше прекалено много рискове. И накрая, не искаше да убива доктор Харзан, поне докато той не му платеше, разбира се.

Плазовете на хеликоптера докоснаха земята и пазачите подкараха пленниците към него. Хайд щеше да изпита особена наслада да види смъртта на Дух. Винаги бе имал усещането, че бунтовникът се отнася високомерно към него. Чудеше се дали ще се държи по същия начин, когато го изхвърли от хеликоптера насред Сирийската пустиня, като преди това простреля и двата му крака. Гейбриъл щеше да умре по-безболезнено - с куршум в главата. Хайд не изпитваше никаква омраза към него, просто си вършеше работата.

Двама пазачи с насочени към пленниците оръжия ги накараха да се качат на хеликоптера. Хайд се обърна към пилота, вдигна палец и машината се издигна във въздуха. Щеше да ги откара в основния лагер, след което да се върне в базата. Останалата част от маршрута щеше да бъде измината с хеликоптера на компанията и тъй като пилотът му бе неин служител, щеше без проблем да се съгласи да извърши в пустинята кацане, което не е предвидено в плана на полета. Хайд нямаше да пропусне тази възможност. Пътят му към Турция минаваше над най-негостоприемната и прокълната от Бога пустиня, за която можеше да се сети, и той нямаше да пропусне възможността да се отърве от Дух веднъж завинаги.

Щом хеликоптерът се издигна и се насочи на изток към основния лагер, Лив усети, че започва да губи сили. Отмаляваше толкова бързо, че чак се уплаши. В пещерата и на гърба на коня се бе чувствала добре. А сега сякаш нечия невидима ръка бе издърпала някаква запушалка и цялата ѝ жизнена енергия изтичаше от тялото ѝ.

Тя вдигна поглед към Гейбриъл, който седеше срещу нея в претъпканата кабина на вертолета, и през прозореца зад гърба му успя да зърне небето, което започваше да розовее, и луната, която избледняваше на хоризонта, досущ като самата нея. Когато слънцето изгрееше, и двете щяха да изчезнат. Лив не се съмняваше в това. Беше се примирила със съдбата си. Намираше известна утеха дори в обстоятелството, че няма да издържи целия път до Руин, където да бъде впримчена в безкраен цикъл на страдание и болка, затворена в непрогледния мрак на планината.

Усещаше тежестта на онова, което носеше в себе си. Свито на кълбо, то лежеше мирно и кротко в корема ѝ, но мъртвата тежест я притискаше, дърпаше я надолу, както го прави звезда, която се свива ли, свива, за да се превърне в черна дупка, засмукваща в себе си всичко, дори светлината. Вероятно това щеше да се случи и с нея. Вероятно това щеше да донесе със себе си края на дните.

Под нея се простираше прашната пустош на пустинята. В съзнанието ѝ изплува спомен, за който бе сигурна, че не е неин. Бе спомен от далечно време, когато светът е бил млад, а земята под краката ѝ - тучна и плодородна. Спомен, в който тя стъпваше леко и свободно по същата тази земя. В спомена се появи и мъж. Тя виждаше този мъж и в момента, но в спомена чувстваше топлината на тялото му, силната му ръка около раменете си. Той стоеше неподвижен и ѝ се усмихваше. Гейбриъл.

- Съжалявам - каза той, но шумът от хеликоптера бе прекалено силен, за да го чуе.

Лив поклати глава и лицето му се размаза от плувналите в очите ѝ сълзи. Нямаше за какво да се извинява, нямаше какво да му прощава. Съзнаваше, че той разбира болката, причинена от раздялата, и че ще я изпита отново, този път заради нея. Тя го бе обикнала прекалено късно и за прекалено кратко време, но не бе в състояние сама да определя съдбата си.