Саймън Тойн - Ключът

Докато поставяше последния вестник на бюрото, погледът му се спря на заглавието на първа страница. Там бяха публикувани две снимки, едната на Лив Адамсен, другата на Гейбриъл Ман. Заглавието над тях гласеше: БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИ - ВЕРОЯТНО УБИТИ?

Заля го вълна от чиста, неподправена омраза. Как смееха тези хора, тези нищожества, да му причиняват подобни проблеми?

Погледна екрана на компютъра, за да провери колко е часът, и забеляза получения имейл, който още не бе отворил. Бе изпратен от д-р Харзан, ръководителя на операцията в пустинята. Бе го пропуснал заради телефонния звън и спешната нужда да прочете другото съобщение. Сега обаче го отвори и прочете кратката, но чудесна новина. Това бе същинско чудо, подобно на онова, което сътворяваха слънчевите лъчи, проникнали през буреносните облаци! Това бе отговорът на дългогодишните му молитви!

Открихме го! То е много, много по-голямо,

отколкото се надявахме!

Клементи прочете и препрочете съобщението. Цялата умора и напрежение от последните седмици - години дори - се разтопиха, озарени от топлината, излъчвана от тези няколко простички думи.

Бяха го открили, заровеното в пустините на Северен Ирак и скрито през хилядолетията - за да бъде намерено от него за още по-голяма прослава на Господ.

Когато Лив се събуди, навън вече бе светло.

Отново сънува същия сън, но този път с известни разлики. Сега кръстьт с формата на Тау се издигаше не в непрогледен мрак, а насред пустиня, над която се бе спуснала нощ и месечината грееше на озарения от безброй звезди небосвод. Бе сън, изпълнен с безпокойство и страх, но нищо страховито не се бе случило в него. Просто си бе стояла в пустинята, вперила поглед в чезнещата на хоризонта луна, скрила се постепенно отвъд морето от пясък, преди самата тя да изчезне и... да се събуди.

Лежеше на долния ред на двуетажно легло в дървена барака, която напомняше за летните лагери, на които бе ходила като дете. В спалното помещение се носеше същата миризма на дърво, прах и слънчева светлина. Някъде наблизо съскаше кафеварка и стомахът ѝ изкурка в отговор на аромата, който долиташе от нея. Направи опит да седне в леглото и - за нейно най-голямо облекчение - тялото ѝ се подчини. Въздействието на приспивателните, които ѝ бяха давали, отслабваше, но устата ѝ бе суха, което бе обичаен страничен ефект при упойване.

Стана от леглото, изправи се бавно и провери дали е в състояние да пази равновесие. Усещаше мускулите си сковани. Стаята се залюля пред очите ѝ и тя се хвана за металната рамка на леглото. Главата ѝ пулсираше, а някъде зад очите ѝ се надигаше болка. При други обстоятелства би взела аспирин и би се върнала в леглото, но ароматът на кафе я подмами да продължи. Нуждаеше се от кофеин и течности. Но най-много от всичко искаше да види Гейбриъл.

Откри го в съседното помещение, седнал на една маса с доктор Аната и инспектор Аркадиан. Тримата се бяха надвесили над стара карта, затисната с бележник с кожена подвързия и лаптоп, свързан с мобилен телефон.

Гейбриъл стана да я посрещне. Изглеждаше неуверен и леко притеснен, сякаш не знаеше какво да направи. Лив реши проблема му, като се хвърли към него и го прегърна. Той носеше пуловер и тя усети мекия плат върху лицето си, както и познатия отпреди аромат на кедри и цитруси. Отдръпна се и го погледна в очите.

- Само проверявам дали си истински - каза с дрезгав глас. - Често те сънувах, но сънищата невинаги бяха приятни.

Гейбриъл се усмихна.

- Истински съм - отвърна, придърпа един стол и и помогна да седне. - Искаш ли да закусиш? - попита, сякаш бяха излезли на пикник с приятели и тя страдаше от лек махмурлук.

На масата се появиха хляб, ябълки и бурканче с мед и масло и при вида им гладът застърга още по-силно стомаха на Лив. Ако обстоятелствата бяха по-различни, закуската би могла да бъде наистина приятна. Гейбриъл ѝ наля кафе от една кана, сложи вътре лъжица мед и го разбърка. Тя отпи от сладката течност, наслаждавайки се на това как галеше небцето ѝ, изпълваше празния ѝ стомах и вливаше в организма ѝ обединената мощ на кофеина и меда.

Погледна картата на масата - на нея бяха изобразени Източна Турция, Сирия, Йордания и Ирак - и попита:

- Къде отиваме?

Настъпи неловко мълчание.

- Не сме съвсем сигурни - призна Гейбриъл. - Аз... не успях да открия Звездната карта. Някой ме е изпреварил. Атанасий, монахът, който ми помогна да проникна в планината, ще провери в архивите и ще се опита да открие какво се е случило с нея.