Джон Мар - Единадесетата чума

Преди да излезе, Катрини настоя съпрузите да се приберат в Ла Хоя и да си починат, като им обеща да им телефонира веднага щом научи нещо.

Катрини летеше по лъкатушния път като пилот от Формула 1, със сто и четирийсет километра в час. Когато стигнаха до моста Коронадо, Брин се чувстваше почти в безтегловност.

— Намали, Винс. Хайде. Ще се блъснем някъде.

— Добре дошъл в Калифорния, Джак. Тук всички шофират така. Аз просто се вмествам в пейзажа. А и повечето полицаи в Сан Диего познават колата ми. Не се безпокой. Но защо Елинор бе толкова разстроена?

— Заради животните — отвърна Брин. — Тя страда от нещо като фобия от дребни животни. И не позволява на Джоуи никакви домашни любимци. Когато осъзна, че се свързваме с ветеринари, фобията й се задейства и тя започна да ми разказва за зоопарка. Записах всичко. Във всяко животно в зоопарка тя вижда потенциална бомба със закъснител.

— Кой може да я обвинява, Джак? Този случай ме кара да се чувствам като първокурсник. Дали не може наистина да е болест, предавана от животни?

— Не се сещам за нищо конкретно — замислено рече Брин. — В зоопарка момчето очевидно се е отделило от учителката, но мисля, че има и друго. Според мен обаче Елинор е на ръба на нервния срив. Ако познаваш личния й лекар, трябва да се свържеш с него.

Катрини кимна, после се върна на темата за Джоуи.

— Ами някаква отрова? Може би пестицид?

— Съмнявам се, прилича ми на инфекция, Винс — каза Брин, докато лекарят влизаше в паркинга и изключваше двигателя.

— Ела да се качим горе. — Катрини изскочи от автомобила и посочи към пътя. — Виж, пристига и лимузината. Казах ти, тук всички шофират като мен.

Брин се усмихна, измъкна се от колата и последва педиатъра към служебния вход. Катрини махна с ръка на пазача и поведе Джак към интензивното отделение.

Джоуи Сейнт Джон спеше. Винс отвори дебелата папка с медицинските му данни и систематично ги прехвърли. Зад лекарите стояха две сестри.

— По дяволите, кръвните проби още не са готови, а резултатът от биопсията ще пристигне чак утре. — Брин усети напрежението на Катрини, докато преглеждаше бележките на сестрите.

— Изглежда обезводнен. Получавал ли е течности през устата? — попита вирусологът.

— От вчера е на системи. Жизнените признаци са стабилни. — След миг Катрини озадачено подсвирна. — Левкоцитите са двайсет и седем хиляди, въпреки промяната на антибиотиците.

— Виж превръзката, Винс. Струва ми се, че трябва да се смени. — Брин посочи гърдите на момчето.

Една от сестрите подаде на педиатъра латексови ръкавици. Той си ги сложи и внимателно свали бинтовете. Другата сестра му протегна малка кърпа и взе старата превръзка.

— Според картона са я сменили само преди час, но виж, Джак.

Малкият разрез, който Макдоналд бе направил, беше затворен с три шева с черни копринени конци, изпъкнали навън, сякаш подложени на натиск отвътре. От всеки шев се процеждаше гъста зеленикава гной.

— Стейси — нареди Катрини, — незабавно смени превръзката. — Една от сестрите побърза да донесе нов бинт. — Загазили сме, Джак. Нищо не помага на детето. Слава богу, че се държи. — Той подаде картона на другата сестра. — Повикай ме, ако има нещо ново. Веднага да му се направи рентгенова снимка на място. Състоянието му е прекалено критично, за да го пращаме на скенер. — Лекарят уморено се обърна към Брин. — Най-добре да си починем, Джак. Искаш ли да преспиш у нас? Само на няколко преки е.

Брин му благодари за поканата, но каза, че ще се чувства по-удобно в хотела. Благодари пак за поканата, обеща да дойде в болницата в шест сутринта, спусна се с асансьора в гаража, с облекчение се излегна на задната седалка на лимузината и най-после протегна крака.

Сряда, 17 юни

Сан Диего

23:00 ч.

По обратния път Джак сравняваше богатия елегантен интериор на автомобила с бедния си тесен кабинет в Ню Йорк. Честно казано, малко се срамуваше от хаоса, в който го бе оставил, след като се наложи толкова неочаквано да реагира на личната молба на губернатора да помогне на детето на Сейнт Джон. Уф, онова бюро: учебници, списания, разпечатки, ръкописни доклади, факсове, електронна поща и планини от бележки преливаха от бюрото на пода. Слава богу, че Дрю Лорънс вещо командваше парада в негово отсъствие. Всъщност, слава богу, че му се бяха случили толкова много неочаквани неща.

Докато гледаше ивиците сребриста лунна светлина, които блестяха по абаносовата повърхност на океана, Брин се замисли за странните обрати в живота си след кошмарното си детство. Когато защити докторските си дисертации, първата, в Кеймбридж и втората в Университета на Вирджиния, той постъпи в Световната здравна организация в Женева, време, за което по-късно никога не съжаляваше. Беше посетил много от най-очарователните места на света — от забравени от бога пустини до райски кътчета. Често четеше лекции в Швейцарската академия на науките и съветваше лекари и държавни глави, отчаяно обърнали се към СЗО за помощ.