Ричард Стейнбърг - Взлом

Минаваше полунощ, когато бавно и предпазливо изпълзя от скривалището си. И пак напрегна слух да чуе нещо, каквото и да било. Шум, който би го предупредил за надвиснала опасност или — а това би било най-лошото — би го издал.

Когато тялото му излезе от очертанията на тясното пространство, той бавно се претърколи по гръб, загледа се в звездната нощ и без да бърза, преброи до 300.

Усети кръвта му да нахлува обратно в схваналите се допреди малко крайници. Напрегна мускулите, за да се изпъне, отпусна ги. Завъртя глава и разкърши рамене.

Почувства се отново жив.

И едва тогава се опита да се изправи.

Изпробва ръцете и краката си, увери се, че е напълно възстановен от необичайната поза, в която бе прекарал по-голямата част от деня, и безшумно прекоси посипания с чакъл покрив, за да стигне до страната, гледаща към Грейвсенд авеню.

Избягвайки да поглежда надолу към потъналата в полумрак улица, той прикова поглед в прозореца на офиса. Постоянно запалена светлина там щеше да означава „Действай, целта е тъмна и беше тъмна поне през последните два часа“, мигаща светлина би му казала „Нещо не е наред, внимавай, вземи предпазни мерки“, а незапалена светлина…

Грег избърса потното си лице под найлоновата качулка.

Тъмният прозорец на офиса щеше да означава „Край на операцията, провал в плана, скрий се обратно и напусни сградата с излизащите да обядват на следващия ден“.

Но би могло да означава и че Фос просто не е там.

Или че е забравил. А още и че е там, но е дрогиран дотам, да няма представа колко е часът и не е в състояние да се добере до прозореца, за да погледне към другата страна на улицата. Както и че е арестуван при опит да си купи дрога или е изработен по някой от всевъзможните начини за това. И например вече е изпял за Грег на полицаите, така че те го чакат долу, в тъмното, за да го спипат на излизане.

Много възможности, произтичащи от обстоятелството, че имаше за партньор заклет наркоман.

И за приятел.

— Моля те, бъди там — прошепна той, докато отброяваше последните секунди на уговорения интервал.

Осветлението светна.

Помещението остана обляно в ярка светлина цели трийсет секунди, след това изгасна също така внезапно, както се бе запалило.

Останалото беше въпрос на вяра.

Едва сега Грег си позволи да погледне към улицата, далеч долу под краката му. Грейвсенд авеню. Празна, мръсна улица, на която излизаха само задни врати и задни стени, без помен за лъч надежда.

Улица, която познаваше толкова бегло, както която и да е друга по света.

И на която нямаше да се върне, дори това да означаваше смъртта му.

Лош знак, би казал Фос. Мрачна поличба, би се засмял Део.

И Грег щеше да се съгласи с тях.

Но адресът на сградата не се водеше на Грейвсенд авеню, а на Бийчър. Разлика, по-важна за Грег от всичко останало на света в този момент.

Поне докато беше буден.

Той залепи ухо на стълбищната врата в течение на няколко минути, изостави окончателно скривалището си и безшумно заслиза надолу към четирите луксозни апартамента на етажи 44-и и 45-и.

От другата страна на улицата Боби Фоселис лежеше, треперейки на пода на наетия офис.

Нямаше как да разбере дали Грег е видял сигнала му. Дори не можеше да каже дали изобщо е бил на покрива. Но даде все пак сигнала. Както щеше да направи още три пъти през следващия един час.

Избърса потта от очите си и надникна през прозореца.

Набелязаните апартаменти бяха все така тъмни — през цялото време от около девет вечерта. Ако всичко протечеше по план, в този момент Грег би трябвало вече да е проникнал в първия. И всичко следваше да приключи през следващите четиридесет и пет минути.

Би следвало…

Но за наркоман, който стои шести час на сухо, четиридесет и пет минути са цяла вечност.

Наближаващият шейсетте мъж (който изглеждаше с двайсет години по-стар) се обърна и погледна към бюрото, където го очакваха „инструментите“ и тъмното блокче катранен хероин.

Щеше да бъде лесно, безкрайно лесно да се „изстреля“ сега. Да почувства топлата вълна през склерозиралите вени. Вълна, която щеше да го успокои, казваше си той, и да изостри сетивата му за бдението, което го очакваше. И щеше да го направи по-чувствителен към възможните промени в обстановката отсреща. Промени, за които Грег незабавно трябваше да бъде известен.

По дяволите!

Грег ще разбере, продължаваше той в съзнанието си въображаемия диалог. Винаги бе проявявал разбиране. Нали така? Само щеше да въздъхне и да каже: „Е, случва се“. След което щеше да поклати глава и да излезе с изражение на разочарование и съжаление.