Ричард Стейнбърг - Взлом

Но независимо дали се използва ключ, цифров код, пръстов отпечатък или сканиран образ на ретината, в крайна сметка винаги се стига до механично преместване на щифтове, плъзгане на изтласквачи и най-важното, нагласяне на различни части в определена позиция, за да се освободи езикът на ключалката.

Точно както в оригиналния вариант на Лайнъс Йейл Младши. Това е цялата игра. Преместване на части.

Като с хората: уговаряне, принуждаване и в крайна сметка манипулиране по такъв начин, че те да се окажат на желаното място в нужния момент.

Успееш ли да го постигнеш, никаква врата няма да остане затворена пред теб.

Провалиш ли се…

Е, затова повечето крадци се озовават в затвора.

Повечето крадци.

Излизането на покрива се оказа лесната част.

Беше малко след три часа следобед, когато Грег безгрижно влезе във фоайето на високата сграда. Взе асансьора до четиридесет и третия етаж, без да поглежда никого в очите, но и без да отмества гузно погледа си. Просто поредният анонимен посетител на новопостроения висок жилищен блок в един изпълнен с бързащи хора петъчен следобед.

Както и бе очаквал, оказа се единственият желаещ да слезе на все още недовършения етаж — последния, преди двата най-горни етажа, запазени за частни луксозни апартаменти. Десет минути след като беше влязъл в сградата, той стоеше пред вратата на пожарния изход, извеждаща към стълбището за покрива.

Беше заключена.

Естествено.

Изправи се застинал пред нея и напрегнато се вслуша за нечии стъпки по стъпалата под него. Удовлетворен накрая (камерите за визуален контрол на коридорите щяха да бъдат инсталирани на този етаж едва през следващата седмица), той постави куфарчето си на пода и се захвана за работа.

Вратата беше свързана към охранителна система.

Никакъв проблем.

Две малки топчета добре сдъвкана дъвка, четири двайсет и три сантиметрови светлосини нишки от чиста коприна и алармената система отпадна от списъка на проблемите му.

Сега цялото му внимание беше съсредоточено върху ключалката.

— О, Лайнъс, Лайнъс… — едва чуто прошепна той. — И това ако не е най-семплият модел. — Бръкна в куфарчето, без да откъсва поглед от ключалката. — Днес качественият контрол вече не е онова, което е бил. — Въздъхна и извади инструментите, които му трябваха. — Но от друга страна, не е ли така с всичко? — Късо пръсване от спрея с графитна пудра, леко бутване с ключа на Алън 2 2 Тънък L-образен гаечен ключ с шестогранна глава в двата си края, използван за специални болтове и винтове. — Б.пр. и…

Озовал се на покрива, вече нямаше колебания.

Бързият оглед го увери, че е сам, след което се отправи към мястото, което си бе избрал след наблюдение от наетия за една седмица офис, намиращ се на отсрещната страна на улицата: сервизен навес за инструменти на асансьорните техници и малък склад.

Беше в бежов цвят, впрочем както по-голямата част от екстериора на сградата. Трите му стени изглеждаха като неуместно поставена тук клетка за гълъби, а четвъртата бе само на десетина сантиметра от края на покрива. И най-хубавото — долната част на навеса, най-ниските осемдесетина сантиметра, се намираха във вечната сянка, хвърляна от близката стена.

Той бързо се съблече и обърна наопаки сакото си откъм черната му подплата, извади от куфарчето черна качулка и ръкавици, огледа се още веднъж, ослуша се за последен път и се плъзна в тясното царство на дълбоката сянка.

И остана да лежи, без да помръдва, пред следващите девет часа.

Ако обстоятелствата бяха различни, сигурно би пожелал да заспи. Това би означавало принудителна почивка и освобождаване от адреналина, в подготовка на тялото за очакващата го нощна работа.

Но откакто беше набелязал тази цел, сънят се бе превърнал в основния му враг — нещо, което трябваше да избягва на всяка цена.

Е, може би не точно сънят, а по-скоро нещата, които идват с него: фантомни болки и озъбени сенки, посягащи към него от място, което бе решил, че вече не съществува в душата му.

Място, запазило мълчание в продължение на толкова много години.

Не, не трябваше дори да мисли да се захваща с тази история. Вече беше убеден в това. Чувстваше го с онази кристална чистота на мислите в главата на човек — „О, май взех завоя прекалено бързо!“ — в мига, преди да полети от скалата.

Но да се откаже, особено сега, би означавало да признае, че е във властта на онези прашасали, аморфни демони.

А той беше човек, който никога не би допуснал подобно нещо.