Майкъл Харви - Петият етаж

— Какво искаш?

Във вестника пишеше, че разследването на случая „Брайънт“ е поверено на детектив Даниъл Мастърс. Не бих го нарекъл точно приятел. По-скоро нещо като онази поема на Катул, която подарих на клиентката си. „Мразя и обичам“. В случая с Мастърс ставаше въпрос предимно за омраза.

— Днес ще си бъдеш ли в службата?

— Зависи. Да не се каниш да идваш?

— Нещо такова.

— Тогава ме няма!

— Не е зле да ме изчакаш.

— Защо?

— Убийството на Хъдсън Стрийт. Във вестника пише, че ти водиш разследването.

— Аз приех обаждането. Още не се знае дали ще го разследваме като убийство.

— Наистина ли?

— Аха.

— Толкова много ли са седемдесет и пет годишните старци, които откривате мъртви в домовете им с пясък в устата?

Мълчание.

— Май не е така, а?

— Проклет да си, Кели! Ти го докладва, нали?

— След половин час съм при теб.

— Доведи си и адвокат!

— Няма да ми трябва.

Оставих слушалката и излязох. Отивах да си побъбря със старите ми приятели в полицейското управление на Чикаго.

Работното място на Мастърс беше в 19-о управление. Сградата се намираше в Норт Сайд, на ъгъла на „Белмонт“ и „Уестърн“. Появих се там малко след два следобед и почти веднага ме насочиха към голямо помещение, задръстено от бюрата на детективите. Вътре цареше обичайният безпорядък. Ченгетата го наричаха „клетката“.

На метър-два вляво от мен седеше жена на около трийсет, закопчана с белезници за стола. В черната й коса се преплитаха изрусени кичури, а лицето й беше покрито с грим, който сякаш си беше слагала на тъмно. Главата й беше отпусната на гърдите, очите й бяха затворени. Докато се настанявах на близкия стол, тя изпусна тихо, но съвсем отчетливо оригване, облиза устни и продължи да дреме. Детективът насреща й отдавна беше прехвърлил петдесет. Пръстите му спокойно чукаха по клавишите на старомодна пишеща машина. Имаше вид на човек, който умее да не обръща внимание на обстановката около себе си. Но това впечатление изчезна в мига, в който жената се събуди.

— Защо съм тук? — попита тя.

Ченгето престана да пише и свали от носа си очилата за четене.

— Защото сте влезли с колата си във витрината на „Криспи Крийм“ — отвърна той и хвърли поглед на рапорта пред себе си. — На ъгъла на „Полина“ и „Монтроуз“.

— Знам — кимна жената.

— Затова сте тук.

— Беше злополука. Нима злополуките са противозаконни?

— Вие сте пияна, госпожо.

— Не съм.

— Мога да ви подуша.

— Не, не можете.

— В колата ви намерихме седем празни бутилки от алкохол.

— Те са на майка ми.

— Не сте издържала теста за трезвеност.

— Какъв тест?

— Патрулният полицай ви е помолил да изредите буквите на азбуката.

— Той ме обърка. Смутих се.

— Госпожо.

— Защото съм жена, нали? — повиши тон тя.

— Госпожо. Трябва да ви подложим на тест с дрегер.

Мълчание.

— Госпожо?

— Имам проблем с алкохола. Това е болест.

— Да, госпожо.

— Искам си адвоката.

— Да, госпожо.

Докато очаквахме със затаен дъх появата на адвоката, Мастърс влезе и започна да си пробива път към бюрото.

— Извинявай, че се забавих.

— Няма нищо — усмихнах се аз. — Бях забравил колко е забавно тук.

— Аха.

— Това ли е твоето бюро?

— Вече си имам отделен кабинет.

Не бях го виждал от половин година, но си беше все същият. Лицето му имаше землист цвят, зачервените му очи сълзяха. Премести някакви документи с видимо трепереща ръка, в ноздрите ме лъхна мирис на джин. Е, той можеше да идва и от мис „Криспи Крийм“, но май не беше така.

— Някой да е забелязал появата ти? — полугласно подхвърли Мастърс и очите му крадешком обиколиха „клетката“. Аз също се огледах и свих рамене.

— Не знам.

— Някой да ти е казал „здрасти“?

— Май не.

— Добре, да вървим.

Последвах го по тесния коридор. Спряхме пред врата, на която пишеше „Стая №1“.

— Влизай.

Озовах се в малка заседателна зала с продълговата дървена маса, около която имаше няколко стола със синя тапицерия. В единия ъгъл имаше телевизор и видео, а в другия — учебна дъска. Телевизорът не работеше, а дъската беше прясно избърсана. Мастърс хвърли кафявата си папка на масата и се отпусна в близкия стол.

— Сядай, Кели.

Седнах.

— Говорил ли си с медиите за тялото на Хъдсън Стрийт?

— Ако съм говорил, нямаше да съм тук.

Мастърс кимна към папката пред себе си.

— Това е работното досие. Разкажи ми какво знаеш и ще ти позволя да му хвърлиш едно око. Разбира се, ако обещаеш да си държиш устата затворена. Пробуташ ли ми обичайните конски фъшкии, разговорът приключва. Оттук отивам право при прокурора и повдигам обвинения срещу теб. Незаконна поява на местопрестъпление, възпрепятстване на правосъдието и всичко останало.