Майкъл Харви - Петият етаж

Изкачих бавно стъпалата и внимателно заобиколих трупа. Горният етаж се състоеше от спалня и нещо като кабинет. И двете бяха празни. Спуснах се обратно и огледах кухнята, а после и малкото мазе. Също празни. Тикнах пистолета в кобура и отново поех нагоре. Старецът висеше с лице към парапет, покрит с дърворезба. Въжето минаваше под мишниците му, а другият край беше стегнат в здрав възел около носещата греда. Клекнах, промуших ръка през парапета и го побутнах съвсем леко, колкото да го извърна с лице към мен. Изтънчени черти на интелигентен и образован човек. Лице на дядо, обичан от внуците си. Но сега то беше посиняло. Човекът беше умрял от липса на кислород. Но тази липса не беше причинена от въжето. Главно защото то не беше стегнато около шията му. И защото устата му беше пълна с пясък.

За пръв път ми се случваше да видя мъртвец, задушен от пясък. Не бях много сигурен как да процедирам. Отдръпнах се назад и се замислих. Трупът нямаше нищо против да почака. Беше умрял с отворени очи, които в момента бяха заковани върху мен. Тялото леко се полюшваше. Бръкнах в джоба си и извадих някакво писмо. Всъщност не беше писмо, а сметката ми за ток, просрочена с около три месеца. Да върви по дяволите. Бръкнах в устата на новия си познат и прехвърлих част от пясъка в плика. После внимателно претърсих джобовете му. Бяха празни, с изключение на очилата за четене в джобчето на ризата му. Помислих си да претърся къщата. После си помислих за Джони Удс. Може би беше избягал, обзет от ужас. Но имаше и друга вероятност — да е набрал телефона на районния полицейски участък от първата кабина, изпречила се пред очите му. Прецених, че нямам повече работа тук, и се насочих към изхода.

Уличката беше пуста както и преди. На тротоара нямаше ченгета, съседите не надничаха през щорите. Реших да насиля късмета си и бързо огледах малкия двор. Задната врата се оказа заключена. Прозорците не носеха следи от външна намеса. Късата алея ме отведе до гаража, в който бе паркиран един лексус. На стената близо до ръба се виждаха няколко пресни драскотини. Почвата под тях беше рехава и започна да се рони под пръстите ми. Извадих плика и я сравних с пробата, която бях взел от трупа. Прилика имаше, но не съвсем пълна. По всичко личеше, че жертвата е била задушена с морски пясък. Което означаваше, че извършителят се е появил подготвен. Върнах се пред къщата. Зърнах табелката миг преди да изляза на улицата. Беше поставена вдясно от верандата, на няколко сантиметра от земята. Приближих се и се наведох да прочета надписа.

ТОВА Е КЪЩАТА НА ПОЛИЦАЙ РИЧАРД БЕЛИНДЖЪР.

СПАСЕНА ОТ ГОЛЕМИЯ ПОЖАР В ЧИКАГО С ЦЕНАТА НА НЕГОВИТЕ ГЕРОИЧНИ УСИЛИЯ.

ОКТОМВРИ 1871 Г.

Върнах се на Кларк Стрийт. Извървях пет пресечки на север и хлътнах в закусвалня на име „Франсис“, основана през 1948 г. Достатъчно отдавна за вкуса ми. Поръчах си пилешка супа с макарони от онези, дебелите, с парчета пиле и с горещ бульон. Прибавих солидна доза пипер и с наслада засърбах. Опразних купата, станах и се насочих към дъното на салона. Там имаше старомоден телефон с монети, един от малкото, които бяха останали в Северен Чикаго. Пуснах в процепа четвърт долар и съобщих в полицията за трупа на „Хъдсън“. После се върнах на масата и си поръчах сандвич с телешко месо, ръжен хляб и чаша кафе. Не му е чиста работата на тоя Джони Удс, рекох си аз. Но едва ли е свързана с убийството. Въпреки че трупът на Хъдсън Стрийт може би беше на друго мнение.

На следващия ден станах рано и тръгнах към офиса. Бродуей Авеню отново беше в ремонт. Сменяха му настилката. За пети път през последните три години. Ватиканът е имал Микеланджело — един-единствен човек, изрисувал параклиса, легнал по гръб. Чикаго пък си има работници по поддръжката — по четирима за всяка лопата, които запълват дупки срещу двайсет и пет долара на час. Общото между тях беше, че и в двата случая ставаше въпрос за работа, която продължава цял живот.

Спуснах щорите в опит да се изолирам от шума. Но пневматичният чук беше на друго мнение. Въздъхнах, качих краката си на бюрото и разтворих „Трибюн“. Следобедната разпивка на Дейвид Майърс в „Ястребовото око“ беше минала на втора страница. Трупът на Хъдсън Стрийт беше погребан в буквалния смисъл на думата. Три реда на страница трийсет и четвърта. Никакъв намек за умисъл, нито дума за устата, пълна с пясък. Просто един човек, открит мъртъв в дома му. Алън Брайънт, седемдесет и пет годишен, живеел сам. Любител историк с подчертан интерес към големия пожар в Чикаго. По всяка вероятност мистър Брайънт е бил праправнук на първия собственик на къщата — доблестния полицейски служител Ричард Белинджър. И е имал амбицията да я запази като спасен от огъня паметник. Нямах представа докъде ще стигне всичко тона. Най-вероятно доникъде. Нямах идея и защо полицията прикрива убийството. Но знаех откъде мога да получа известна информация по въпроса. Или поне някое и друго яростно избухване. Вдигнах слушалката и започнах да набирам.