Майкъл Харви - Петият етаж

— Няма как да издържат — посочих аз.

— Може би — сви рамене Мастърс. — Но в такъв случай никога няма да надзърнеш в тази папка. А аз знам, че ти се иска.

Сведох поглед към кафявата папка, после го вдигнах към детектива. Не бяхме приятели, но не бяхме и врагове. Изпитвахме пълно доверие един към друг, с изключение на случаите, в които някой от нас не изпитваше нищо подобно. Катул, както вече споменах. В момента лицето на Мастърс беше разделено на две от гадна усмивчица. Лош знак.

— Нямаш идея за какво говоря, нали, Кели? — подхвърли той. — Как се озова на Хъдсън Стрийт вчера? Да започнем от това, за да можем да продължим нататък.

Мастърс беше прав. Аз наистина исках да надникна в кафявата папка. Нямах представа защо, но това не се отразяваше на желанието ми.

— Мога да ти кажа някои неща — кимнах аз. — Неща, които трябва да оставим настрана.

Мастърс се облегна назад и качи краката си на масата.

— Слушам те.

— Проследявах един човек по поръчка на клиент. Въпросният човек остана в къщата по-малко от минута. Няма начин да е извършител на убийството.

— Защото е бил вътре съвсем кратко време?

— Точно така.

— Но той би могъл да го е извършил по-рано, а ти да си го засякъл при завръщането му на местопрестъплението.

— Видях лицето му, когато излезе — поклатих глава аз. — Беше уплашен и дълбоко разтърсен. Очевидно не е очаквал да открие труп.

Мастърс свали крака от масата, почеса се по брадичката и извади от папката фотокопие на полицейския рапорт.

— Започни с това, а аз веднага се връщам.

Напусна стаята, без съмнение за да си поговори с човека, който ме наблюдаваше с помощта на камерата, скрита в ламперията вдясно от мен. Прочетох половин страница от рапорта, преди да се върне Мастърс. Не беше сам.

— Здрасти, Кели.

Винс Родригес беше облечен в кафяв италиански костюм, раирана риза и масленозелена вратовръзка. На китката му блестеше златен часовник, а под мишницата си носеше още една дебела кафява папка. Остави я на масата и се настани вдясно от мен.

— Детектив Родригес — промърморих аз и му предложих профила си. — Така съм особено хубав, нали?

— Млъквай, Кели.

Каза го Мастърс, който се тръшна на стола и си наля чаша кафе от термоса, който носеше със себе си. Не се засегнах, че не предложи и на мен, защото отдавна познавах вкуса на полицейското кафе.

— Хвърли ли едно око на заключението от аутопсията? — попита Родригес и се залови да разопакова папката пред себе си.

— Още не съм. Защо не ме запознаеш с най-същественото в него?

— Вода в белите дробове. Тоя Брайънт е успял да се удави, неизвестно как.

— Означава ли това, че пясъкът е попаднал в устата му след смъртта?

Родригес кимна и зае позиция срещу мен.

— Най-вероятно го е направил убиецът. Нямаме представа защо. А сега ми кажи какво знаеш за големия пожар в Чикаго, Кели.

— Големия пожар?

— Аха.

Родригес отвори плик от кафява хартия с надпис ИСТОРИЯ и започна да чете:

— Започнал е през нощта на осми октомври 1871 година. Горял е в продължение на два дни, унищожавайки почти целия град. Изгорели са повече от седемнайсет хиляди сгради.

Хвърлих поглед към Мастърс, който само сви рамене. Родригес продължаваше да чете:

— Огънят е тръгнал от номер 137 на Ист Дековън Стрийт, където днес се намира академията на „Чикаго Файър“. През 1871 година там се е намирал домът на някоя си Катрин О’Лиъри. Твърди се, че пожарът е тръгнал от нейния обор. Години наред се приемаше, че кравата й ритнала фенера, който подпалил сеното, и станала белята. Но днес нещата се разглеждат по различен начин.

— Искаш да кажеш, че кравата не е ритнала фенера?

Този път Родригес погледна Мастърс, който изпука кокалчетата на пръстите си и изръмжа:

— Нали ти казах, че не знае. А дори и да знаеше, то пак си е нищо.

Детективът беше прав. Не знаех почти нищо за пожара през 1871 година. Което не ми попречи да демонстрирам обратното.

— Къщата на „Хъдсън“ е оцеляла от пожара — рекох. — А вие виждате някаква връзка.

На лицето на Родригес се появи тънка усмивка, ръката му се стрелна напред с дланта нагоре. Мастърс бръкна в джоба си и му подаде две двайсетачки.

— Казах му, че и ти непременно ще я видиш, — доволно обяви Родригес, докато прибираше парите.

— Което не означава нищо — отбелязах аз.

— Ама си я видял, точно както и ние — държеше на своето Родригес. — Само десетина къщи са оцелели след големия пожар от 1871 година. А след повече от сто години намираме труп в една от тях. На човек, който между другото се оказва експерт по пожарите.