Майкъл Харви - Петият етаж

— Нека отгатна — рекох. — Никой не е написал рапорт, нали?

— Джанет Удс помоли да не пишем нищо и ние удовлетворихме желанието й.

— Май ще се окаже, че знаете за клиентката ми повече от мен — подхвърлих аз, местейки поглед от единия към другия.

— Не беше трудно да отгатнем по какъв начин си замесен, Кели — промърмори Мастърс и вдигна от масата папката с досието за убийството на Брайънт. — Но както и да е. Не споменавай за това пред Джанет Удс, става ли?

— За кое?

— За къщата на Хъдсън Стрийт. Същото важи и за приятелите ти от вестниците.

Папката се върна на масата.

— Свършихме ли? — извърна се към Родригес той.

— Аха — промърмори онзи.

Мастърс напусна стаята без повече приказки, а ние с Родригес го последвахме и слязохме долу, при колата ми.

— Каква е тая работа? — попитах.

— Коя работа?

— Мастърс. Направи се на тежкар, особено накрая.

— Много хора се интересуват от случая, Кели. При това от онези, които с едно щракане на пръстите могат да видят сметката на всяко ченге.

— Значи все пак ви притискат от петия етаж, а?

— Аха.

— Какво искат?

— Да го погребем. В момента случаят „Брайънт“ дори не е класифициран като убийство. Водят го „злополука с неизяснени причини“ или нещо подобно.

— Неизяснени причини значи — промърморих. — А пък аз взех, че тикнах в него не друг, ами един от най-приближените на кмета!

— Сега разбираш защо се радваш на толкова висока популярност, нали?

— Удс няма нищо общо със случая, Родригес. Случайно се озова там, също като мен.

— Не съвсем. Ти си го проследил до „Хъдсън“. Но той е отишъл там с конкретна цел. Може би не за да убива, но безспорно с някаква цел.

— Какво мислите да правите?

— Ние ли? — погледна ме с отвращение Родригес. — Ще го зарежем, и толкоз!

— Наистина ли?

— Абсолютно! И знаеш ли защо? Защото не искам някоя вечер да ми щракнат белезниците, защото в багажника на колата ми са открили килограм кокаин!

— Тия от центъра могат да играят доста грубо.

— Ти най-добре знаеш — кимна Родригес, раздрънка монетите в джоба си и се усмихна. — Ама аз си имам тайно оръжие.

— Мислиш, че не мога да остана настрана?

— Греша ли? — контрира той.

— Може би не — свих рамене аз.

— Ето какво ти предлагам — рече Родригес. — Държиш под око случая „Брайънт“, но кротко и дискретно.

— А ако нещо се обърка?

— Ще покривам каквото мога. Но никакви контакти с пресата, докато не разберем какво става. Ясно?

— Така е справедливо — кимнах. — Но нека ти задам един въпрос. Откъде този интерес? Защо се забъркваш в тая работа?

Стояхме пред колата ми. Родригес стъпи на бронята, очите му машинално следяха трафика по „Белмонт“. Въздухът излиташе от устата му на пара. В началото на април в Чикаго все още е студено.

— Знаеш отговора, Кели — въздъхна той. — Тя настояваше за това, или поне се опитваше.

Никол Андрюс беше част и от неговия живот. Любовта, която не беше дочакал. Аз бях прекарал много повече време с нея, а спомените от детството обикновено остават за цял живот. Сега и двамата бяхме свързани със спомена за нея. В един здрав възел, наречен бъдеще, създаден от общото ни минало.

— Ще го държа под око, детектив — рекох. — Но не мисля, че зад него стои петият етаж.

— Може би не. Но нещо ги тревожи. Сигурен съм в това, защото достатъчно дълго се навъртам около тях.

— Големият пожар в Чикаго през хиляда осемстотин седемдесет и първа? Твърде далеч в миналото, за да умират хора.

— Направи ми тази услуга и хвърли едно око.

Съгласих се и стиснах ръката му. После се качих в колата и подкарах на юг по Уестърн Авеню. Родригес беше добро ченге. Прям и откровен, с добре развит инстинкт. Но този път грешеше. Хората прибягват до убийство по много малко причини: пари, ревност, отмъщение, власт. Всичките напълно валидни. Но заради големия пожар в Чикаго от 1871-ва? Едва ли.

Направих ляв завой и продължих на изток. Родригес се нуждаеше от почивка. От малко разтоварване. Ще му дам ден-два, после ще му кажа, че не съм открил нищо. След което ще се заема с по-неотложни въпроси. Например как да убедя Джони Удс да престане да бие жена си.

Чикагското историческо дружество се помещаваше на ъгъла на Кларк Стрийт и Норт Авеню, съвсем близо до езерото Мичиган. Влязох заедно с неколцина достолепни възрастни граждани. Жената зад дървената маса във фоайето носеше всички белези на доброволка — с петнайсет килограма и двайсет години отвъд своя зенит, но бе достатъчно богата, за да пренебрегва този факт. Беше облечена в черен вълнен костюм с големи златни копчета, черни обувки на висок ток и синьо шалче с изрисувани върху него жълти кончета.