Майкъл Харви - Петият етаж

Солидните, монтирани високо на стените радиатори излъчваха нетърпима горещина. Просторното фоайе наподобяваше сауна, но тази незначителна подробност не можеше да развали настроението на доброволката.

Тя ми махна, лицето й разцъфна в усмивка.

— Малко топличко, а? — подхвърли и започна да си вее с някаква брошура на дружеството.

— Малко — съгласих се аз.

Жената силно се потеше. Лицето й беше поруменяло, а бузите й буквално пламтяха.

— Ще отида да си взема бутилка вода — рекох. — Искате ли и вие?

— О, не, благодаря. Смяната ми свършва след десет минути. Едни приятелки ще дойдат да ме вземат.

Жената махна с ръка към кафенето „Биг Шолдърс“ в дъното на сградата, което също бе оборудвано с няколко големи радиатори. Не знам защо се сетих за „Лудия Макс отвъд Тъндърдоум“.

— Ще обядваме там — поясни тя.

Това трябва да е някаква особена привилегия в големия град, рекох си. Иначе защо човек ще си поръча салата с пиле в помещение с температура деветдесет градуса по Целзий? Веднага съобразих, че насреща ми седи зряла шейсетгодишна жена, която говори за своите приятелки така, сякаш току-що са напуснали училище и се прибират у дома. Но както и да е. Аз я харесвах, а освен това — което беше особено важно — имах нужда от помощта й.

— Трябват ми материали, свързани с големия пожар в Чикаго — рекох.

— Това е една от нашите специализирани теми — прошепна тя.

— Затова съм тук — прошепнах в отговор аз. — Между другото, работя за „Трибюн“. Много се надяваме да изпреварим „Сън-Таймс“. Съжалявам, но не мога да ви кажа повече.

Зачервените бузи на жената започнаха да флуоресцират, ако подобно нещо изобщо е възможно.

— Разбирам — намигна тя. — Разполагаме с цял раздел, който се занимава с пожара. Между другото, казвам се Тийн.

Стиснах протегнатата й ръка и леко вдигнах вежди.

— Тийн?

— Съкратено от Катлийн. Така ме кръсти една приятелка от гимназията, така ми викат и до днес. Съжалявам. А вие как се казвате?

— Майкъл. Майкъл Кели.

— Ирландец? Прекрасно! И аз съм ирландка. Дядо ми се е изтърсил чак от Корк.

Не знаех откъде се е изтърсил моят дядо, освен от високото столче пред бара на една стара кръчма на Кларк Стрийт, носеща многозначителното наименование „Отбий се и пийни“. Наложи се да импровизирам.

— Прекрасно — усмихна се Тийн. — Значи за пожара, а?

Кимнах, а тя посочи извитите стълби, които свършваха пред стъклена врата с надпис БИБЛИОТЕКА — ПРОУЧВАНИЯ.

— Като за начало е най-добре да се обърнете към нашите изследователи.

После ми написа пропуск и аз бавно се заизкачвах по стълбите.

Тийн излезе права. Петнайсет минути по-късно се оказах затънал във фотокопия, изрезки и журналистически материали, свързани с пожара. Едно безспорно забавно занимание, което обаче изглеждаше абсолютно безсмислено. После доброволката отново се появи.

— Как беше в „Биг Шолдърс“? — любезно попитах аз.

— Ами…

Тийн се огледа, сякаш се страхуваше да не я чуят. Аз направих същото. После главите ни се срещнаха.

— Извинете.

— Няма нищо. В журналистическата игра това се случва всеки ден.

— Казах на момичетата, че ще пропусна обяда — съобщи ми тя, след което избърса лицето си с кърпичка, върху която бяха бродирани инициалите й.

— Реших да споделя нещо с вас — прошепна тя.

Погледнах я право в очите. Тя издържа на погледа ми и аз се усмихнах.

— Един човек се интересуваше от пожара също като вас. Не го познавам.

— Предполагам, че много хора проявяват интерес към пожара, особено на това място.

— Не и като него — отвърна дамата и отново се огледа. — Изглеждаше опасен.

— Опасен ли?

Тийн кимна, сякаш бяхме на едно мнение. Започнах да си мисля, че няма да е зле, ако я поканя за партньор. Имаше всички качества на главната героиня в „Убийство по сценарий“, а аз съвсем успешно можех да изиграя тъпия й асистент.

— Той поиска достъп до зелената стая.

— Която е?

— В нея съхраняваме историческите сведения за пожара, включително оригиналните източници.

— Искате да кажете истинските писма и всичко останало?

— Да.

— А дали в тази зелена стая може да се открие и „Историята на големия пожар в Чикаго“ на Шийхан?

Новата ми приятелка очевидно се развълнува при споменаването на това име.

— Онзи човек попита точно за тази книга.

— Опасният?

— Да.

— Спомняте ли си нещо друго за него?

— Едър мъж — сви рамене Тийн.

— И опасен?

— Да, много. Носеше тъмни очила, които ми попречиха да го разгледам добре.