Майкъл Харви: Петият етаж

Джейкъбс вдигна фотоапарата, стиснал с два пръста догарящия фас.

— Ако той не се налива цял ден, от петия етаж няма да имат възможност да се обадят на някой като мен.

— Което не означава, че няма да намерят начин да го изхвърлят.

— Може би — кимна Джейкъбс. — Но няма да могат да използват мен. Нито пък други сериозни журналисти, на които им се чува думата. Но ако човекът е чист… — Раменете му леко се повдигнаха. — Град голям, хора всякакви. А на петия етаж играят твърдо по тези правила.

Всичко това го знаех от горчив опит, затова предпочетох да замълча. След два часа чакане Майърс все още беше в „Ястребовото око“. Джейкъбс се върна от проверката, която беше отишъл да направи.

— Хубава кръчма — промърмори той, докато се настаняваше на седалката до мен. — Телевизори с плоски екрани, готин джубокс, красиви сервитьорки.

След като бях прекарал следобеда в колата, вече ми се повдигаше от блудкавото кафе и скапаната компания.

— Той какво прави? — попитах.

— Поговорих си с бармана — рече Джейкъбс и многозначително потърка пръсти, за да покаже, че някакви банкноти са сменили притежателя си. — Той ми позволи да хвърля едно око на сметката му. Засега сме на десетина бири „Хайнекен“.

— За три часа? — подсвирнах аз.

— Аха. Човекът каза, че скоро ще му спре кранчето. Това е добре за моята новина. А ти бъди готов.

Измина още един час, преди барманът да изпълни заканата си. Олюлявайки се, Дейвид Майърс напусна кръчмата и спря на тротоара, облян от ярката слънчева светлина. Джейкъбс защрака с никона си.

— Мога да кажа, че е доста фиркан — промърмори под нос той.

Проследихме го с очи как се насочва към колата си. Човекът на паркинга беше съвсем младо момче. То пое картончето от ръцете му, но не влезе в будката си за ключовете. Вместо това каза нещо, а мъжът с костюма наклони глава и се заслуша, сякаш чуваше някакъв непознат език. После нашият уважаван общински служител избухна. Първо срита гумите на колата си, после стовари двете си ръце върху покрива. Момчето се отдръпна, влезе в будката и затвори вратата след себе си. Майърс тръгна след него, а фотоапаратът в ръцете на Джейкъбс защрака, запечатвайки всички движения на обекта, който щеше да се появи на първа страница в утрешния вестник. Майърс отиде до малката будка, дръпна вратата, а после заблъска по стъклото. Момчето отвори малкото прозорче. След размяната на нови любезности вдигна слушалката и започна да набира някакъв номер. В същия миг Майърс пъхна ръка в процепа и грабна връзка ключове. Момчето зяпна от изненада и бавно остави слушалката. Очите му проследиха клиента, който скочи в колата си и запали мотора.

На излизане от паркинга Майърс за малко не забърса четирима младежи в малка хонда. Без да намалява ход, той успя да се включи в трафика и натисна газта. Вероятно се прибираше у дома. Погледнах Джейкъбс, който свали фотоапарата и сви рамене.

— Карай след него — разпореди се той.

Аз се включих в трафика на четири-пет коли зад нашия човек. Джейкъбс продължаваше да снима.

— Дай ми телефона си — рекох.

Той ме стрелна с поглед и мълчаливо ми го подаде. Набрах един номер и зачаках. Номерът беше на 12-о полицейско управление, което беше най-близо до мястото на събитието. Докато диктувах номера на колата и нейното местонахождение, Джейкъбс мълчеше и слушаше. Изключих и му подхвърлих телефона обратно.

— Защо го направи, по дяволите? — попита той.

— Спокойно, ще си получиш новината. Но по този начин ще се застраховаш.

— Може би си прав — сви рамене репортерът.

Майърс изскочи на „Дан Райън“ и продължи на север. Магистралата май го поуспокои. Мина в най-дясното платно, поддържайки скорост около стоте. Излязохме почти едновременно през изхода на Армитидж. Майърс измина още около две преки, след което отби на паркинг южно от „Фулъртън“. Патрулна кола така и не се появи.

— Апартаментът му е на другата пряка — съобщи Джейкъбс.

— Значи се измъкна — казах аз.

— Цял-целеничък — кимна репортерът и отново вдигна фотоапарата. — До утрешния брой. След което светът му ще рухне.

— Аха.

— Вече знаеш с какво се занимават типове като Джони Удс — промърмори той. — Върши ли ти работа?

На този въпрос нямах отговор. Но съвсем скоро щеше да се окаже, че не разполагам дори с правилните въпроси.

На другата сутрин станах рано и излязох да потичам край езерото. Навън все още беше тъмно. Градът сияеше пред мен с хилядите си светлини. Вляво тихо се плискаха водите на езерото. Над водите на Мичиган се появи тънка розова ивица, предвещаваща настъпващото утро.