Майкъл Харви: Петият етаж

— Спри на пресечката между „Ласал“ и „Уошингтън“ — промърмори Джейкъбс. — Там ще чакаме.

Изпълних заповедта, питайки се какво точно ще чакаме. Вероятно отгатнал въпроса, моят спътник се зае да запълва белите полета.

— Както вече споменах, тези момчета получават заповеди директно от кмета. На практика именно те му вършат мръсната работа, включително и по лични въпроси. Но понякога прибягват и до медиите.

— В техническия смисъл на думата?

— Точно така. Репортери като мен, които гонят новината. Обажда се някой като Удс. Ние получаваме новина, а те решават някой проблем. Удобно и ефикасно. Оглеждай се за светлосиня краун Виктория, от служебните коли на кметството. — Джейкъбс сведе очи към гъсто изписаната салфетка в ръцете си. — Номер М-3457.

— Кой е този човек? — попитах.

— Имаш предвид човека в колата?

Кимнах. Усмивката на Джейкъбс събуди в душата ми живи картини от скандалното минало на Чикаго.

— Казва се Дейвид Майърс, заместник-директор на Отдела за авиация в общината.

— За пръв път чувам за него.

— Защото не върши абсолютно никаква работа. Синекурна длъжност за сто и петдесет бона годишно. Всеки ден обядва в Юниън Лийг Клъб, притежава вила на Гранд Бийч и тича презглава, щом кметът го повика.

— Страхотно.

— Аха. Но Дейвид има и едно нещо, на което му се пика проблем. Всъщност два са… — Пред очите ми се вдигнаха два костеливи пръста. — Първият се нарича пиячка — прегъна се единият от тях. — Човекът дори закусва с течна храна.

— А вторият?

— Вторият е млада дама на име Маргарет Хърли. Миналата година завърши университета „Де Пол“, специалност „Публична администрация“. Не особено умна, невинаги чаровна. Но е племенница на кмета.

— Изпускам мисълта ти.

— Нещата са прости. Кметът иска да й намери работа и се е прицелил в стола на Дейвид Майърс. Проблемът е там, че няма как да го уволни, защото ще ядоса някои важни особи, най-вече един от вицепрезидентите на „Боинг“. Близък на Уилсън, един от основните спонсори на кампанията му.

— Е, и?

— Намесва се някой от уреждачите на кмета, който се свързва с човек като мен. Аз получавам своята новина, а те намират повод да хванат натясно копелето, без да дразнят онези с дебелите чекови книжки.

Джейкъбс посочи колата, която току-що изскочи от един подземен паркинг и пое по „Ласал“.

— Ето го нашето момче.

Колата на кметството пое на север.

— Дръж се на две коли зад него — разпореди се Джейкъбс.

— Знам как се правят тези неща, Фред. Къде отива?

— Според източника ми на обичайното място. В кръчмата. Разбира се, това съм го чувал и преди.

— Следил си този човек?

— Три пъти.

— И какво откри?

— Засега нищо. Обикаля много. Обича да кара след пожарните коли. Спира в близост до пожара и ги гледа как работят.

— Трябва да има сканиращо устройство в колата си.

— Сигурно. Казах на моя човек, че слагам точка. Ако и днес не се напие, аз съм пас.

— И какво ти отвърна той?

— Каза, че днес е денят. Със сигурност. Затова отивам.

Последвахме служебната кола на запад към „Рандолф“, после на юг към „Халстед“. Накрая пое по Тейлър Стрийт.

— Това ми прилича на Малката Италия — подхвърлих.

Джейкъбс кимна. Минахме покрай щатския университет на Илиной и навлязохме в квартал, изпълнен с пицарии, кафенета, закусвални и павилиончета за италиански сладолед. Малко преди ъгъла на „Тейлър“ и „Расин“ краун викторията отби на платен паркинг. От нея слезе облечен в костюм мъж на средна възраст, който даде ключовете на пазача и прекоси улицата по посока на кръчма, над която имаше табела с надпис „Ястребово око“.

— Влиза! — обяви Джейкъбс. Каза го така, сякаш се раздвижиха някакви зъбни колела, изскърцаха лостове и съдбата на някой си Дейвид Майърс попадна в предварително определеното й място. Измъкна от сака си фотоапарат и щракна два бързи кадъра на човека, който влизаше в заведението. После го остави на седалката до себе си и се облегна назад.

— Сега ще чакаме.

— Докога?

— Докогато трябва. Да имаш нещо против?

— Разбира се, че имам. Готвиш се да съсипеш живота на човека!

Джейкъбс запали нов кемъл и ме погледна през тънката струйка синкав дим.

— Мислиш, че това е гадно, нали?

Свих рамене.

— Нека те питам нещо — промърмори Джейкъбс. — Ти си данъкоплатец. Нима ти е приятно, че тоя тип ще кисне цял ден в кръчмата и ще се напие с парите, които му плаща общината?

— Добре де, чувам.

— Разбира се, че чуваш. Но нека ти кажа и нещо друго: онези момчета в центъра играят доста грубо. Но това е голям град и ако не си наясно кое как става, по-добре се връщай в Айова или там, откъдето си се домъкнал. Но фактът си остава — Дейвид Майърс доброволно се е накиснал.