Видях я по обратния път към дома. Тичаше на стотина метра пред мен, облечена в жълта фланелка с дълъг ръкав, черен елек, шапка и ръкавици. Бягаше равномерно, с широка крачка. Следвах я в продължение на няколко минути, след което се изравних с нея.
— Здрасти.
Очите на Рейчъл Суенсън леко се разшириха. Тя спря и намали звука на айпода, прикрепен към ръката й, малко под рамото.
— Майкъл Кели — представих се аз.
Бузите й бяха поруменели от студа. Лицето й под шапката беше като на студентка в юридическия факултет на „Нортуестърн“, решила да потича, преди началото на занятията. Но на практика Рейчъл Суенсън беше съдия в северния район на щата Илиной. Повече от година се канех да й се обадя. Тя се наклони към мен и ме прегърна. Аз вдигнах ръце прекалено късно, но в замяна на това прегръдката ми продължи прекалено дълго.
— Как си? — попита тя.
— Нормално. Често ли бягаш тук?
— По-рядко, отколкото бих желала. А ти?
— Опитвам се. Но ми е трудно, когато е студено.
— На мен ли го казваш?
Сякаш в отговор на въпроса й откъм езерото подухна леден вятър. Рейчъл потръпна и затупа с крака. Аз свалих ръцете си и се замислих какво друго да й кажа. Имах чувството, че паузата продължи поне час и половина. После Рейчъл хвърли спасителното въже.
— Наскоро те видях — рече тя.
— Къде?
— В „Грейсланд“. Мисля, че беше в четвъртък сутринта.
„Грейсланд“ е едно от чикагските гробища, в което е погребана Никол Андрюс, наша обща приятелка. Настигна я насилствена смърт, причинена от трети приятел.
— Изчаках в колата да си тръгнеш — добави Рейчъл.
— Трябваше да ми се обадиш — рекох аз. Нов порив на ледения вятър отвя думите ми към езерото. Но Рейчъл успя да схване за какво става въпрос.
— Приличаше на човек, който иска да е сам.
Свих рамене.
— Чаках близо час, Майкъл — добави тя. — После си тръгнах.
— Съжалявам — промърморих.
— Недей — поклати глава тя. — Често ли ходиш на гроба на Никол?
— Не особено често.
— Горе-долу?
— Веднъж в месеца. Оставам доста дълго при нея. Понякога това ми помага да мисля.
Рейчъл ме гледаше внимателно и това не ми хареса.
— Добре ли си, Майкъл?
— Да, добре съм.
Или поне така си мислех. Никол беше най-добрата ми приятелка. И щеше да остане такава завинаги. Смъртта е само едно от препятствията, които трябва да бъдат преодолени.
— Защо не се видим някой ден? — подхвърли Рейчъл.
— Щях да ти се обадя със същото предложение.
— Възнамерявал си да ме потърсиш? — попита съдийката, отмятайки глава.
— Да.
— И да ме поканиш да излезем?
— Точно така.
— От последния ни разговор изтече повече от година, Майкъл.
— Знам.
Тя въздъхна.
— Имаш ли ми телефона?
— Да. Нали ти казах, че се канех да ти звънна?
Рейчъл усили музиката си и затича на място.
— Оттук се връщам обратно — обяви тя. — Обади се. За по едно питие или за вечеря. Мисля, че ще се отрази добре и на двама ни.
Останах да гледам след нея. Въпреки студа. После се обърнах и продължих към дома. Два километра и половина, които изминах с неподозирана лекота. Чувствах се силен. Обещах си наистина да се обадя на тази жена. Но как, по дяволите, можех да открия телефонния й номер?
Половин час по-късно — изкъпан, избръснат и облечен, аз се спусках към „Интелидженсиа“. Макар и отворено само от десетина минути, в кафенето вече имаше опашка от няколко души. Взех си двойно кафе и разгърнах сутрешния брой на „Трибюн“. Материалът на Фред Джейкъбс беше в долната част на първа страница и продължаваше на четвърта. Петстотин думи, не повече. В памет на рухналата кариера на някой си Дейвид Майърс. Според автора днес кметът щял да даде специална пресконференция, за да освободи от мъките своя бивш сътрудник. Представих си как кметската племенница вече пренарежда новия си кабинет, след което разгърнах на спортните страници.
В седем сутринта вече седях в студената кола, паркирана срещу кметството, и чаках появата на Джони Удс. Никога не бях го виждал, но разчитах на описанието на Джейкъбс. Освен това разполагах и със снимката, която ми беше дала Джанет. От сватбата им. Тя беше облечена в дантелена рокля с дълъг воал. Щастливата усмивка на лицето й свидетелстваше, че изобщо не подозира какво недоразумение стои вляво от нея. Удс беше едър мъж, някъде към метър и деветдесет и над сто килограма. Всичко у него беше голямо. Гъсти вежди, големи уши, дълъг нос, дебели устни. Яки ръчища — едната отпусната надолу, а другата увита около талията на булката — сякаш за да не му я отмъкне някой. Единствено косата на темето му беше доста изтъняла — един факт, който несъмнено го дразнеше. Бях готов да се обзаложа, че когато този човек е раздразнен, удря здраво. Всъщност вече бях имал възможност да се уверя в това. Разбира се, много хора умеят да удрят здраво. Особено дългия боксов чувал в залата за тренировки. Но само до момента, в който на чувала му поникнат ръце и те отвърнат на удара. Ако нещата се подредяха както трябва, може би щеше да се наложи да се погрижим за Джони.
Читать дальше