Майкъл Смит - Избраниците

— Необходимо…

— Само една от предишните жертви беше сексуално насилвана. Освен леки травми на главата и обръсване на косата той не ги малтретира по никакъв начин.

— И освен убийството им, разбира се.

Занд поклати глава:

— Убийството не е малтретиране. То е край на мъченията. Според изследванията момичетата са държани живи около седмица след отвличането им.

— Седмица? Пет дни вече минаха.

Занд замълча. По време на разговора бе огледал внимателно стаята и сега забеляза нещо, което му беше убягнало. Купчинка учебници на една масичка. Бяха за по-големи ученици и следователно не принадлежаха на малката дъщеря. Той си даде сметка, че другият мъж го наблюдава.

— Знам — отвърна Занд.

— Стори ми се, че имате и друга причина да смятате, че е жива.

— Просто не вярвам да я е убил вече.

Бекър се изсмя рязко:

— Не „вярвате“? Само това ли? О, добре. Много обнадеждаващо.

— Не е моя работа да ви обнадеждавам.

— Не, предполагам, че не — съгласи се Бекър. Помълча за миг, сетне добави: — Тези неща наистина се случват, нали?

Занд знаеше какво има предвид. Че такива събития, за които хората обикновено само научават от вестниците и телевизията, наистина се случват. Неща като внезапна смърт, разводи и травми на гръбнака; като самоубийства и пристрастяване към наркотици; сцени като тази, в която около теб се събират куп безлични хора и повтарят: „Шофьорът не можа да спре.“ Случват се. Те са реални като щастието и любовта, като приятната топлина на слънчевите лъчи върху гърба ти, но се забравят по-трудно. След тях животът ти може никога да не е същият. Ти може да не си сред щастливците и всичко да продължи да се повтаря.

— Да, случват се — съгласи се Занд.

Без другият мъж да го забележи, докосна корицата на един от учебниците. Прокара пръст по грапавата повърхност.

— Какъв е шансът да си я върнем?

Въпросът бе зададен направо, със спокоен глас и Занд се възхити на Бекър за това. Обърна се.

— Трябва да приемете, че няма такъв.

Бекър остана потресен. Опита да каже нещо, но не можа.

— Всяка година от ръцете на такива мъже умират стотина души — продължи Занд. — Може би и повече. И то само в тази страна. Почти никой от убийците не може да бъде заловен. Ние вдигаме голям шум, когато хванем някого, сякаш сме върнали тигъра в клетката. Само че не сме. Всеки месец се ражда нов. Малцината, които залавяме, просто нямат късмет или са глупави. Повечето никога не попадат в ръцете ни. Тези хора не са някакво изключение. Те са част от обществото. При тях важат същите закони. Оцеляват най-приспособените. Най-умните.

— Пощальончето умен ли е?

— Той не се нарича така.

— Така го наричаха вестниците. И ченгетата.

— Той се назоваваше Праведника. Това име си е избрал сам. Да, умен е. Може би точно това ще причини провала му. Той се стреми прекалено много да спечели възхищението ни. От друга страна…

— Може никога да не го хванете. А ако не го хванете, ние няма да видим Сара.

— Ако я видите отново — рече Занд и прибра бележника и химикалката си, — това ще е дар от боговете. Животът ви ще се промени завинаги. Не е задължително да е към по-лошо. Просто така стоят нещата.

Бекър се изправи. Занд не си спомняше да е виждал човек, който да изглежда едновременно толкова уморен и толкова неспособен да заспи. Без да подозира, Майкъл Бекър си мислеше същото за него.

— Но вие ще продължавате да я търсите, нали?

— Ще сторя всичко, което е по силите ми. Ако е възможно да го открия, ще го открия.

— Защо тогава ми казвате да очаквам най-лошото?

В този момент обаче жена му влезе в стаята, следвана от агентката от ФБР, и полицаят не продума повече.

Нина благодари на Бекърови за вниманието и обеща да ги държи в течение. Увери ги освен това, че посещението им няма голяма връзка с хода на разследването.

Майкъл Бекър я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше през двора. Остана загледан в мрака и след като двамата полицаи изчезнаха в нощта. Зоуи се качи на горния етаж, за да провери Мелани. Той се съмняваше, че малката му дъщеря спи. Кошмарите й от предишната година се връщаха и той не можеше да я обвинява за това. Той също не можеше да спи. Знаеше, че тя още използва заклинанието, което й бе написал, и тази мисъл изведнъж го изпълни с ужас. Иронизирането на злото не е защита от него, независимо какво си мислеха той, Сара или режисьорите на съвременните филми на ужасите. В един свят на насилие хуморът не помага. Той си спомни как бе обсъждал среднощните кошмари със Сара преди няколко години. Тя бе любопитно дете и го беше попитала защо хората се боят от тъмното. Той й разказа, че е останало от времето, когато човеците спели в пещери или на открито и дивите зверове ги нападали през нощта.