Майкъл Смит - Избраниците

С тези мисли седях в бара и чаках Боби. Семейството, животът ми изведнъж се бяха превърнали в неразбираеми за мен неща. Сякаш сградите, които виждах всеки ден, бяха някакъв декор. Всъщност аз не виждах едни и същи сгради всеки ден. След напускането на Управлението нямах нито постоянна работа, нито постоянно местожителство и срещата с Боби ми го припомни по-красноречиво отвсякога. Занимавах се по малко с това и с онова. Живеех в мотели, хранех се в ресторанти, мотаех се по летища, разговарях с непознати, четях надписи, предназначени за тълпата и без никакво значение за мен. Бях заобиколен от хора, които явно водеха нормално съществуване. Обикновени хора. С обикновен живот. За разлика от моя. Не можех да се обърна и да кажа: „Ето, това съм постигнал.“

Барманът не пропусна да спомене инцидента от предишната ни среща.

— Мислиш ли пак да вадиш пистолет?

— Не и ако ми донесеш фъстъци.

Той остави една чинийка на масата ми. Беше добър барман, реших аз. Този път барът не беше пълен с костюмирани подобия на мъже. Имаше само четирима старци в един ъгъл. При влизането ми те ме изгледаха мрачно. Не ги обвинявах. Когато стана на тяхната възраст, и аз ще мразя младите. Всъщност вече ги мразех, тези стройни, голобради сополанковци. Затова нищо чудно, че старците са винаги толкова начумерени. Половината им приятели са мъртви, чувстват се ненужни и следващото интересно събитие, което може да се случи в живота им, е неговият край. Те дори не си правят илюзиите, че като спортуват, тялото им ще изглежда по-добре, че ще срещнат някоя красива жена в петък вечерта или че кариерите им внезапно ще започнат небивал възход и те ще се оженят за филмови звезди. Те вече са минали през този период. Вече са се примирили с болежките и лошото зрение, чувстват промените на времето с костите си и нямат много за правене, освен да гледат как децата и внуците им карат с главата напред и допускат всички грешки, за които са ги предупреждавали. Затова изобщо не ги обвинявам, че са малко странни. Дори се чудя защо старците не се тълпят по улиците, за да ругаят и размахват юмруци, и защо не се напиват до безпаметност. При тези демографски прогнози вероятно това може скоро да се очаква. Банди от осемдесетгодишни старци, надрусани и търчащи като побеснели. Е, може би все пак кретащи като побеснели и с един час следобедна бандитска дрямка.

След известно време групичката в ъгъла явно реши, че няма да засвиря на някой писклив музикален инструмент или да направя нещо неприлично. Захванаха се отново с работата си, а аз с моята. Продължихме да съществуваме съвместно като два вида червеи в кална локва.

След почти два часа се появи Боби. Забеляза ме в сепарето, даде знак на бармана да донесе още две и се приближи.

— Приличаш на парцал — отбеляза със странно изражение на лицето.

— По десетобалната система бих си дал шест.

— Добре. Открих нещо.

Това ме поотрезви, вдигнах глава. Той държеше някакво листче.

— Наложи се да ползвам принтера на рецепцията — обясни.

— Къде, по дяволите, се бави пиенето?

В този момент барманът се появи с поръчката.

— Още фъстъци? — попита.

— О, не — отвърнах аз. — Двама сме достатъчни. 3 3 Игра на думи: nut (англ.) — фъстък и откачен. — Б.пр.

Захилихме се. Барманът се оттегли. Боби търпеливо изчака да се успокоя. Мисля, че бях на път да изпадна в истерия.

— Добре — казах след малко. — Думай.

— Първо реших още веднъж да се поровя в Мрежата. Не намерих нищо за „Избраниците“.

— Как не ти омръзва да вършиш едно и също нещо по сто пъти!

— После отново погледнах диска — продължи той, без да ми обръща внимание. — Сканирах паметта, проверих за скрити файлове и тъй нататък. Нищо. След това прегледах програмите, които не са много.

— Татко не беше голям компютърен гений. Затова не си дадох труда да търся в компютъра.

— Така е. Но е ползвал Интернет.

Вдигнах рамене:

— Имаше имейл. Освен това имаше сайт за фирмата, макар че някой друг го поддържаше. От време на време му хвърлях по един поглед.

Това ми се струваше по-лесно, отколкото да им звъня по телефона. След изгонването ми от колежа не бях много наясно какво ще правя. И със сигурност не знаех защо съм прекъснал следването си и с какво ще си изкарвам прехраната. Родителите ми никога не се бяха интересували от политика, но бяха преживели шейсетте, както много добре личеше от касетата. Тогава, като всички младежи, се бяха поддали на обществените настроения. Постъпването ми в ЦРУ нямаше да ги впечатли особено. Затова пазех този факт в тайна от тях, без да си давам сметка, че така не ги допускам до нито едно кътче на живота си. Разбира се, сега това не ми се струваше чак толкова странно, като се има предвид какво бяха скрили те от мен.