Майкъл Смит - Избраниците

Сара го бе изгледала с недоверие:

— Да, но това е било преди ужасно много време. — Замисли се и след малко добави: — Не. Сигурно се боим от нещо друго.

Майкъл вярваше, че е права, ние не се страхуваме от чудовища. Чудовищата са измислица за самоуспокояване. Ние знаем на какво са способни представителите на собствения ни вид и се боим сами от себе си.

След известно време той затвори вратата и влезе в кухнята. Направи кафе — това се бе превърнало в нещо като ритуал през последните вечери. Занасяше кафеварката в хола заедно с две чаши и кана топло мляко. Може би и малко бисквити. Зоуи отказваше да сложи друго в устата си. След това седяха пред телевизора и чакаха времето да мине. Старите филми бяха най-добрият вариант. Нещо от времето преди раждането на Сара, преди началото на този кошмар. Понякога разговаряха, но обикновено мълчаха. Зоуи седеше близо до телефона.

Докато вадеше чашите от новия шкаф (масивна чамова мебел, донесена от Англия след последното му ходене там), Майкъл Бекър се замисли за думите на полицая. Даде си сметка, че за пръв път от отвличането чувства някаква наченка на надежда. До сутринта щеше да я е изгубил, но сега се радваше на това моментно облекчение. Чувстваше я, защото му се струваше, че я е доловил между думите на полицая, сред онова, което беше премълчал.

Жената бе показала служебната си карта, но мъжът дори не се представи. С почти суеверната надежда, че знанието за дадено събитие може да помогне за смекчаването на последствията от него, Майкъл Бекър бе прочел всичко, което откри, за предишните престъпления на похитителя на дъщеря му. Разрови се в Интернет за статиите, отразяващи случаите, и дори намери книжката, написана за тях. В хода на това търсене дори пренебрегна работата си. Не беше докосвал „Мистерии“ от нощта на отвличането. Предполагаше, че никога няма да се захване отново с този сценарий, макар че нищо неподозиращият му партньор продължаваше да държи на срещата в телевизионното студио. Ван имаше пари, а връзките му сякаш не свършваха. Той щеше да оцелее.

От търсенето си Майкъл бе научил, че освен Льоблан, Джоси Ферис и Анет Матисън приблизително по същото време е изчезнало още едно момиче. Дъщерята на полицай, участвал в разкриването на други двама серийни убийци. Имаше предположения, че е отвлечена като наказание за успехите на баща й. Той се намесил в разследването въпреки несъгласието на ФБР и поне един вестник намекваше, че постигнал сериозен напредък, докато колегите му определено се проваляли. След това просто изчезнал. Полицаят се казваше Джон Занд. Пощальончето, доколкото се разбираше от пресата, не бил заловен. В една ретроспективна статия, публикувана година след отвличанията, се съобщаваше, че госпожа Дженифър Занд се върнала във Флорида при родителите си. Журналистът не беше успял да открие нищо за детектива.

Сега Майкъл размишляваше, че независимо какво дават по телевизията, двамата с жена му трябва да поговорят. Щеше да сподели с нея мислите си за тазвечерния посетител и да й предложи да не споменават нищо за него пред полицаите, които щяха да идват занапред.

И още нещо. Макар че доверието му в думите бе сериозно разклатено, той вярваше, че думите и имената са колоните, на които се крепи реалността. Те я очовечаваха. Те внасяха порядък в хаоса.

Той вече нямаше да мисли за Пощальончето. Щеше да го нарича Праведника. И междувременно щеше да си мисли най-лошото. Полицаят беше прав. Нещо повече, Майкъл Бекър вярваше, че това би желала и Сара.

Седяха пред „Сморгас борд“, посещавано главно от сърфисти кафене на десетина метра от мястото на отвличането. Киснеха тук вече час и заведението скоро щеше да затваря. Единствените други клиенти бяха двама младежи, приведени над една съседна маса и сърбащи вяло от големи чаши.

— Мислиш ли нещо, или просто гледаш?

Занд не отговори веднага. Погледът му бе насочен към улицата. Почти не беше помръднал. Кафето му бе изстинало. Беше изпушил една цигара, но бе дръпнал само няколко пъти. Вниманието му бе насочено към съвсем друго място. Приличаше на ловец, на хищник, готов да чака неподвижно жертвата си, без да се отегчава, да нервничи или да се разсейва.

— Не всички се връщат — отбеляза раздразнено тя.

— Знам. Не чакам него.

Тя се изсмя:

— Глупости. Ако не е това, сигурно си се парализирал.

За нейна изненада той се усмихна:

— Мисля.

Тя скръсти ръце.

— Ще споделиш ли?

— Мисля си каква загуба на време е това и се чудя защо ме накара да се върна.