Майкъл Смит - Избраниците

Не бях напуснал официално хотела. Просто взех касетата от видеото и излязох. Можеше да отида в бара, но този път реших, че не е уместно. Излязох, качих се в колата и потеглих. Обиколих бавно Дайърсбърг, като на два пъти минах през мястото на катастрофата на родителите ми. Касетата лежеше на седалката до мен. При второто ми минаване през кръстовището погледнах към нея, сякаш очаквах да ми помогне някак. Тя, разбира се, не ме улесни по никакъв начин, само ме накара да потреперя.

След известно време увеличих скоростта и напуснах градчето. Не поглеждах картата, просто карах.

Накрая излязох на I-90, небето тъкмо започваше да просветлява. Осъзнах, че трябва да си взема кафе, и отбих на отклонението за Ред Лодж. Влязох в града точно когато магазините отваряха.

Чувствах се замаян. Вероятно и гладен, макар че ми беше трудно да определя. Умът ми отказваше да работи, като кола, карана твърде дълго на неподходяща предавка.

Хората на двата по-стари отрязъка на записа със сигурност бяха моите родители. Нямаше причина да се съмнявам, че на първия, най-скорошен отрязък този, който снима, е баща ми. Трите сцени явно имаха някакво значение. Иначе защо да ми оставят касетата? Почти не бях в състояние да мисля за последната сцена, на която те явно изоставяха едно дете на улицата. Бях убеден, че това е мое братче или сестриче. Всичко в поведението на майка ми говореше за това. Детето или беше мой близнак, или те искаха да повярвам, че е така. Второто изглеждаше смешно. Ала имаше ли причина да вярвам, че някога съм имал сестра или брат? Че родителите ми съзнателно са го изоставили? И че баща ми е заснел всичко? Само едно обяснение имаше за всичко това: че са искали един ден да ми го разкажат и са съзнавали, че могат да ме убедят единствено ако го заснемат. Цяла нощ си представях тази сцена, опитвах да я тълкувам по различен начин. Все не ми се удаваше, но през цялото време не преставах да се учудвам на хладнокръвието им. Те съвсем спокойно търсеха място да се отърват от едното дете. Бяха избрали оживен квартал, с жилищни сгради и магазини, където детето скоро щеше да бъде забелязано. По някакъв начин това влошаваше нещата. То показваше, че са обмислили добре всичко, че го правят с пълно съзнание. Не искаха да убият детето. Просто се отърваваха от него. Бяха го планирали и изпълняваха плана.

Средната сцена беше по-малко необичайна. Ако не се смята странното връщане в миналото на хора, които, сега си давах сметка, никога не съм познавал, тя напомняше на обичайно приятелско събиране. Останалите на записа не ми бяха познати, но това не ме изненадваше. Приятелският кръг на всеки човек се мени с възрастта. Хората се променят, местят се. Познати, които са ти се стрували незаменими, постепенно се превръщат в поредните имена от списъка за изпращане на коледни картички. След време установяваш, че не си виждал този или онзи с десетилетия, картичките спират да идват и приятелството остава само в спомените. И така — до самия край, когато ти се иска да сте поддържали връзка, ако не за друго, то поне за да чуеш гласовете на онези, които си познавал в младостта си, които знаят, че този окаян вид е лоша шега на годините, че невинаги си изглеждал така.

Странното бе в начина, по който родителите ми се държаха пред камерата. В думите им. Сякаш са знаели или вярвали, че някой ден ще гледам този запис. На тяхно място аз бих отправил към детето си някое по-весело послание. „Здравей, синко, как я караш? Обичаме те.“ Майка ми изобщо не звучеше така. Гласът й бе тъжен, загрижен. Последната реплика на баща ми се беше запечатала още по-болезнено в съзнанието ми. „Чудя се какво е излязло от теб.“ Ама че послание към едно заспало петгодишно дете! Това някак си бе в пълно съответствие със закриването на „Ънриалти“ — което изразяваше огромната им липса на доверие към мен. Аз не се гордея особено от това, което съм постигнал в живота, но независимо от онова, което е излязло или не е излязло от мен, не съм зарязал детето си на улицата, още по-малко да го филмирам за идните поколения.

Нямах никакви спомени баща ми да е имал или дори да е използвал домашна кинокамера. И със сигурност не си спомнях да съм гледал подобни филми. Какъв смисъл има да снимаш семейството си, ако не предвиждаш един ден всички да се събирате около масата, да се смеете на странните стари дрехи и прически и да сочите колко са остарели всички? Ако навремето е имал навика да снима, защо бе спрял? И къде са филмчетата?