Майкъл Смит - Избраниците

Оставаше първата сцена, онази, която бе снимана с видеокамера. Поради краткостта й и липсата на ясен смисъл явно тя съдържаше ключа към загадката. Не беше вероятно баща ми да е оставил безсмислени кадри при сглобяването на целия запис. Накрая той казваше нещо, но вятърът заглушаваше думите му. Трябваше да знам какво е то. Може би в него се криеше целият смисъл на записа. Може би не. Поне нещо обаче щях да науча от тези думи.

Затворих вратата на колата и взех телефона си. Нуждаех се от помощ, затова се обадих на Боби.

След пет часа бях отново в хотела. Междувременно минах през Билингс, едно от малкото селища в Монтана, които приличат на истински градове. Точно както бе предположил Боби и противно на моите очаквания, там имаше видеостудио, което да ми свърши работа. Сега в джоба си носех диск с цифрово копие на записа.

Когато минавах през фоайето, си спомних, че съм платил само за два дни след погребението, и спрях, за да удължа срока на престоя си. Служителката кимна разсеяно, без да отмества очи от телевизора, включен на информационния канал. Говорителят четеше известните досега подробности за масовото убийство в Англия, които бях чул вече по радиото в Билингс. Не изглеждаше да са открили нещо ново. Повтаряха едни и същи данни без прекъсване, като някакъв религиозен ритуал. Убиецът се беше барикадирал някъде за два часа, след това се бе самоубил. Вероятно в момента полицията обръщаше къщата му надолу с главата в търсене на някакво обяснение, на някого или нещо, върху което да хвърлят вината.

— Ужасно — промърморих, главно за да се уверя, че наистина съм привлякъл вниманието на момичето.

На дъската за обяви във фоайето имаше предупреждение, че хотелът очаква сериозно количество мисловни гении от известни търговски компании, и аз не исках в един момент да се озова на улицата.

Служителката не отговори веднага и аз тъкмо мислех да опитам отново, когато забелязах, че плаче. Очите й бяха пълни със сълзи, страните й — мокри.

— Добре ли сте? — попитах изненадан.

Тя се обърна към мен с разсеян поглед и кимна:

— Още два дни. Стая 304. Всичко е уредено, господине.

— Чудесно. Сигурна ли сте, че сте добре?

Тя изтри бързо лицето си с длан.

— О, да — отвърна. — Просто ми стана тъжно.

Сетне отново се обърна към телевизора.

Погледнах я от асансьора, докато чаках вратите да се затворят. Фоайето беше пусто. Тя все още се взираше в телевизора, неподвижна, сякаш гледаше през прозорец. Преживяваше това събитие, случило се на хиляди километри от нея, сякаш бе загубила близък роднина. Искаше ми се и аз да изпитвах такова съчувствие към онези хора, но не чувствах нищо подобно. Не че не ме интересуваше, просто онова, което минаваше през главата ми, не можеше да достигне сърцето ми. Събитието не беше толкова близо като атентатите в Световния търговски център, разтърсили собствената ми страна, отнели живота на хора, които са спестявали същите монети в същите детски касички с формата на прасенца. Съзнавах, че не би трябвало да има разлика, но имаше.

Когато влязох в стаята си, взех лаптопа си от гардероба, сложих го на масата и го включих. Докато чаках, извадих диска от джоба си. Видеокасетата бе скрита във взетата под наем кола. Цифровата версия на записа беше на диска. Когато компютърът благоволи да приключи с обичайните си занимания преди стартиране — душ, кафе, четене на вестници или каквото там му отнема толкова много време, — пъхнах диска в четящото устройство. Записът бе запазен под формата на четири MPEG-файла. Беше прекалено голям, за да бъде дигитализиран наведнъж и да се запише на един диск, без да губи качеството си. Затова в студиото запазих първия и последния отрязък на голяма разделителна способност заедно с част от сцената, заснета в къщата на родителите ми. Дългия епизод в бара оставих с по-ниско качество. Въпреки това цифровото копие едва се събираше на диска.

Първо опитах с „Кастинг ейджънт“, една стара програма за обработка на видеофайлове, която е доста смотана, но понякога прави неща, които не можеш да постигнеш с по-нов софтуер. Тя блокира толкова неспасяемо, че се наложи да рестартирам компютъра. Пробвах с друг продукт. Записът тръгна.

Превъртях го до края на първия откъс, онзи, който бе сниман някъде в планината, и изрязах последните десет секунди. Запазих това парче на хард диска. След това използвах друга програма, за да отделя звука. Знаех какво се вижда на екрана: група хора с черни палта. Исках да разбера какво казва операторът.