Майкъл Смит - Избраниците

Другите клиенти, останали като смразени на местата си, нямаха подобни причини за равнодушие към съдбата. Те просто бяха загубили способността да се движат.

В салона, пълен с обречени на смърт хора, убийците изглеждаха като богове. Те продължаваха да стрелят и от време на време променяха посоката на огъня към най-неочаквани кътчета на помещението. Презаредиха няколко пъти, но никога едновременно. Бяха хладнокръвни и съсредоточени. Никой от двамата не продумваше.

От осемдесет и деветимата клиенти на „Макдоналдс“ само четирийсет чуха последния смъртоносен гърмеж. Деветнайсет от тях умряха преди свечеряване и така общият брой на жертвите стана шейсет и осем. Сред оцелелите беше сервитьорката зад щанда, която никога нямаше да възвърне способността си да ходи. Тя стана алкохоличка, след това повярва в Господ, после отново загуби вярата си в него. Едно от момиченцата също оцеля. То бе осиновено от една своя леля в Айова и изживя остатъка от живота си сравнително спокойно. Един от приятелите на Трент остана жив и четири години по-късно постъпи на работа в Бреговата охрана на Лагуна Бийч.

Стив Харис също оцеля. По принцип би трябвало да загине още при първия откос, но тялото на Сузи Кембъл го беше повалило точно когато опитваше да се скрие под масата. Тя го затисна на земята и скоро трупът на Сузиния съпруг също се стовари върху тях. Лицата на двамата англичани бяха неразпознаваеми, но дрехите им (някои донесени от Англия, други купени на една евтина разпродажба в Бостън) останаха и без петънце. Достатъчно беше едно изтръскване и щяха да са готови да се качат отново в колата и да потеглят. Може би при по-добро стечение на обстоятелствата те щяха да сторят точно това, Марк щеше да намери „Голдберг-вариациите“ при някоя от следващите им спирки и двамата щяха да продължат по дългото право шосе сред дървета, чиито листа изглеждаха озарени от някаква призрачна светлина. Щяха да карат сред безкрайните хълмове, без дори да забележат, че са сами на магистралата.

В действителност обаче те просто спасиха живота на един друг човек, защото Стив Харис остана под тях, полузашеметен от удара на главата му в плочника. Навсякъде около него цареше хаос от сплетени безжизнени ръце и крака; той чувстваше единствено болката от раните си и изтръпването от цицината, която щеше да му остане още няколко дни. Една млада медицинска сестра, гледаща го със страхопочитание, остана до леглото му в болницата в Пайпърсвил и не му даде да мигне, колкото и да му се спеше. През 1995 година сърдечен удар свърши онова, което куршумите бяха пропуснали да сторят.

Сред гърмежите и писъците прозвуча вой на приближаващи сирени. Стрелците продължиха да убиват още двайсетина секунди, като насочиха огъня към касата, където майката бе намерила временно прикритие с двете си момиченца. Сетне спряха.

Огледаха помещението с безизразни лица. По-малкият от двамата — едно местно момче на име Били — отстъпи крачка и затвори очи. Другият го застреля право в лицето. Докато кръвта на Били бавно изтичаше на пода, другият младеж приклекна и потопи ръце в червената локва. Изправи се и огледа спокойно салона. Дори не удостои с поглед полицейските коли, спиращи вече пред закусвалнята, твърде късно, за да повлияят на събитието, напомнило отново за съществуването на Палмърстън.

Сетне, преценил, че е готов, убиецът изскочи през счупения прозорец над телата на Кембълови и изчезна. Полицията смяташе, че е избягал покрай старата железопътна линия. Така и не беше заловен.

Никой не бе в състояние да даде ясно описание на лицето му, той се беше появил и изчезнал като призрак. Накрая цялата вина падна върху Били — едно наивно дете, изпълнявало само указанията на непознатия, когото бе смятало за свой приятел.

Оттогава минаха десет години.

Погребението беше хубаво, хората бяха подходящо облечени и никой не ми додяваше с шаблонни изрази от рода на „Тъжно е, но ще трябва да се примириш.“ Службата се проведе в църквицата в покрайнините на града. Нямах представа от какво изповедание беше, но останах изненадан, че се извършва в съгласие със завещанието, оставено при Харолд Дейвидс. Не знаех родителите ми да са изповядвали никаква религия, те просто смятаха, че ако съществува, Господ вероятно кара някаква луксозна кола, най-вероятно американско производство.