Майкъл Смит - Избраниците

И въпреки това в завещанието си той искаше „Ънриалти“ да бъде продадена. Вместо да остави решението на сина си, той с лека ръка съсипваше плодовете на двайсетгодишен труд.

Веднага щом чух това от Дейвидс, аз разбрах едно. Родителите ми не искаха да наследя фирмата. В много отношения това беше разбираемо. Аз бях продавал цял куп неща, но никога скъпа недвижима собственост. Разбирах обаче и от такива сделки. Знаех за списанието „Юник хоум“, за регистъра на „Дюпон“, за компанията „Кристис“. Бях чувал за сервитутно право и луксозни имения с антики и хубави изгледи и на уединени места. Нямаше начин да не е така. Това беше в кръвта ми. Дори бях следвал две години архитектура, преди да напусна колежа след едно лошо стечение на обстоятелствата и да се заема по други начини да изкарвам прехраната си. Колкото повече се замислях, толкова по-болно ми ставаше.

Продължавах да пия с надеждата, че положението ще се оправи. Напразно. Въпреки това не спирах. В ранните часове на вечерта барът бе спокоен. Към десет часа обаче заведението изведнъж се изпълни с мъже и жени в костюми, излели се от някакво невъобразимо скучно фирмено празненство. Те се скупчиха в средата на салона, възбудени като деца от перспективата да изгълтат по една-две слаби бири. Мозъкът ми вече почти не функционираше. Шумът ме вбесяваше, имах чувството, че съм заобиколен от работници, копаещи чакъл.

Ревностно пазех сепарето си, като гледах свирепо нашествениците. Двама мъже смъкнаха похотливо саката си. Един разхлаби вратовръзката си. Подчинените се умилкваха около шефовете и търсеха начини да се подмажат. Аз щях да се справя. Нямаше да се предам. Тези хора може би знаеха как се управлява фирмен бюджет и как се води двойно счетоводство, но когато се стигнеше до издръжливост на алкохол, щяха да клекнат. Бях уверен в себе си. Това бе моята стихия. Сега, като се замисля, явно съм бил по-пиян, отколкото съм си мислил.

Трима мъже се приближиха до сепарето, спряха и се огледаха.

Следващото, което си спомням, е как крещя, а костюмираните се хвърлят на земята. Отначало се уплаших, но после си дадох сметка, че бягат от мен.

Олюлявах се в средата на сепарето с наквасени от бира дрехи. Стисках пистолет, насочен към мъжете на вратата, и крещях несвързани и противоречиви команди. Те изглеждаха уплашени до смърт. Вероятно защото, когато някой държи пистолет срещу теб, ти си готов да изпълняваш всичко, което ти нареди. Кофти е, когато не разбираш какво иска.

Накрая спрях да крещя. Мъжете на вратата за момент станаха шестима, после броят им пак намаля на трима. Салонът беше утихнал, но аз се чувствах, сякаш сърцето потъва в корема ми. Всички чакаха нещата да потръгнат към по-добро или по-лошо.

— Съжалявам — промърморих. — Станало е недоразумение.

Прибрах пистолета, взех документите от масата и се измъкнах. Бях стигнал до средата на фоайето, когато паднах, като съборих една маса и ваза с цветя за сто долара.

В три часа сутринта, зъзнещ в мокрите си дрехи, вече лежах по гръб в леглото си.

Бях разговарял както с администрацията на хотела, така и с местните полицаи, които проявиха разбиране, но настояха да вземат пистолета ми, докато съм в града. Хвърлих вината за избухването си върху погребението. Полицаите се изненадаха, че имам разрешително да нося оръжие. С пълно право обаче отбелязаха, че в разрешителното не е споменато, че имам право да го размахвам из барове. Документите, удостоверяващи, че съм собственик на имущество за 1.8 милиона долара, бяха оставени да съхнат на радиатора. Вече не се сърдех на никого. Миризмата на бира от завещанието на баща ми явно ме успокояваше.

След известно време се понадигнах, взех телефона и набрах. След шест позвънявания телефонният секретар се включи. Собственият ми глас ме уведоми, че господин и госпожа Хопкинс не са у дома и ако искам да оставя съобщение, да изчакам сигнала. Те щели да се свържат с мен при първия удобен случай.

В десет часа, блед и с чувство за вина, стоях пред дома на родителите си. Бях се преоблякъл, закусил и се бях извинил на всеки срещнат в хотела, дори на момчето, което чистеше басейна. Изненадващо бе, че не прекарах нощта в изтрезвителя. Чувствах се ужасно.

Къщата се намираше на една стръмна уличка в главния жилищен квартал на Дайърсбърг. Когато родителите ми се преместиха, бях малко изненадан. Парцелът беше порядъчно голям, около два декара, с две стари дървета, извисяващи се над постройката. Тя с нищо не се отличаваше от околните големи стари къщи, които никой като че не проявяваше особено желание да ремонтира. От двете страни дворът бе ограден с добре поддържан жив плет. Мери живееше в съседната къща, а тя не беше никак богата. От другата страна наскоро се бе нанесъл един университетски преподавател със съпругата си. Струва ми се дори, че купиха къщата именно от баща ми. Те бяха достатъчно заможни, но също не живееха в голям разкош. Къщата на родителите ми беше на два етажа, с красива веранда, голямо мазе и гараж от задната страна. Добре изглеждаща и поддържана сграда в хубав квартал. Никой не би се отказал да живее в такава, ала бе малко вероятно някое списание за архитектура да й посвети брой.