Джон Нанс - Насрещен вятър

— Кажи им, че правим всичко възможно.

— Какво точно означава това? Джилиан ни съобщи защо изчакваме, но тези двамата са много разтревожени.

— Означава, че след няколко минути ще знаем кога кацаме, Урсула. Не им казвай нищо повече.

— Не само те мърморят, но ще им кажа. Други пътници разпитват Ели.

Крейг остави слушалката и огледа предното табло. Няколко минути летяха мълчаливо. Аластър потропваше нервно по щурвала. Мускулчетата по челюстта му потрепваха, издавайки, че мисли трескаво.

— Това си е чисто и просто професионално самоубийство, по дяволите! — каза внезапно той. — За двама ни.

— Знам.

— Все едно вече сме уволнени.

— Поне аз. Не съм се отказал от намерението да ги убедя, че съм те принудил.

— Виж какво — продължи Аластър, — знам, че цял живот щях да си остана адвокат, ако не беше онзи бар в Абу Даби, където цяла нощ ме навива да избера гражданската авиация. Естествено, ако трябва да бъдем точни, изобщо нямаше да те изслушам, ако предната седмица с онзи твой непрокопсан партньор не бяхте минали на бръснещ полет с фантомите точно над моята палатка.

— Аха. Голям майтап. Вие от Кралските военновъздушни сили все се правехте на невъзмутими.

— Да, признавам, весело беше. Но дявол да го вземе, Крейг, след като получих тая работа, взех да си я харесвам! В небето ми е по-хубаво, отколкото из съдилищата. Сигурно съм ти го казвал поне хиляда пъти. Затова толкова дълго останах във военната авиация въпреки непрестанните ти подканвания по електронната поща.

— Сериозно, Аластър, какво ще речеш, ако ти заповядам да напуснеш кабината и да седнеш в салона?

— Все едно, нашият уважаем главен пилот хер Вуртшмит ще ме уволни, задето не съм се опитал да изкъртя вратата и да те обезвредя със сила.

— Сигурно си прав — каза Крейг.

— Така или иначе, ще предприемеш каквото си си наумил, нали?

— Не знам как ще се справя без теб, Аластър, но, за бога, не знам и как бих могъл да кацна и да предам президента на Перу.

— За твое сведение това долу не е Перу. Италия е. Сам чу, Перу ще трябва да води борба, за да го екстрадират. А освен това „Сигонела“ се намира в Сицилия, която също е италианска територия.

— Имам ли някаква свобода на действие? — обърна се Крейг към него. — Като командир искам да кажа. Хайде, сложи си адвокатската шапка и ми обясни.

Аластър Чадуик обмисли въпроса и погледна приятеля си в очите.

— Всъщност май имаш. Мисля, че преди малко не бях прав.

— Когато каза, че това ще е кражба на самолет?

— Да. Не бях прав. Както германските закони, така и международните конвенции дават на командира на самолет по международните линии пълното право да върши всичко, което сметне за необходимо, след като полетът е започнал.

— Великолепно!

— Но, Крейг, това означава просто че не могат да ни вкарат в затвора. Така или иначе, „Юро Еър“ ще ни изхвърли при първа възможност, а това никак не ми е по вкуса. Никъде няма да си намерим толкова хубава работа.

Крейг въздъхна.

— Не мога да искам това от теб.

Чадуик се разсмя тъжно.

— Така си е. Не можеш да го искаш.

— Което означава — продължи бавно и отмерено Крейг, — че това изумително важно и ключово решение в развитието на международното право — решението дали ще се осъществи тази юридическа фалшификация, или не — зависи изцяло от твоя избор, както несъмнено ще отбележат бъдещите историци. Вероятно ще го нарекат „решението Чадуик“.

— О, безкрайно ти благодаря! Май и католиците могат да ти завидят, като се стигне до внушаването на вина.

— Ние вече започнахме представлението, Аластър. Кацнем ли в Рим, значи целият цирк в Атина е бил излишен.

— Ние ли? От къде на къде ние, сър? Ако не ме лъже паметта, умолявах те да не излиташ.

— Ти каза, цитирам буквално: „Не излитай без разрешение“. Затова получихме разрешение.

— Започвам да разбирам защо навремето крал Джордж е зарязал скапаните колонии.

— Не е имал избор. Ние напердашихме Корнуолис.

— Янки!

— Британци!

Мълчаха почти минута. Боингът направи завой и пое обратно.

— О, да те вземат дяволите! Добре! Пренасочвам към „Сигонела“, ако предложиш що-годе приемливо обяснение за въздушния контрол.

— Благодаря, Аластър. Но не им казвай за „Сигонела“. Кажи, че искаме да се отклоним към Неапол. Не бива да разберат какво сме замислили.

— А как да го обясня? — попита Аластър.

— Нищо не можем да кажем. Това си е чиста истина. Не можем.

Ларами, Уайоминг