Ричард Леймън - Малкаса Пойнт

Ако дойде с мен до книжарницата, ще разбере, че го излъгах за копирната машина. Може да започне да негодува и да откаже да ми сътрудничи.

Той е възрастен. Властите в този малък и незначителен град могат да приемат, че е починал от естествена смърт. Една възглавница върху лицето в малките часове…

А може и да извърши самоубийство.

Гормън си представи как влиза в тъмния автобус, изважда револвера изпод шофьорската седалка, притиска го в слепоочието на заспалия старец и стреля.

Не, не, не. Съседите може да чуят изстрела.

Струваше си да помисли.

Разля коктейла в две чаши, които напълни догоре, и се обърна към Капитан Франк.

— Заповядай.

— Благодаря.

Гормън седна на ръба на другото легло и надигна мартинито. Старият човек погълна една голяма глътка и въздъхна.

— Това ще стигне за цял гуляй.

— Изпий го. Има още много.

— Разказах ли ти какво се случи, когато отидох на обиколката?

— Обиколката на „Къщата на Звяра“? Не. Кога е било това?

— Същият ден, в който Маги Куч я откри за посещения. Бях още момче. Лъсках обувки в бръснарницата на Хъб. Спестявах всеки цент и очаквах Маги да започне туристическите обиколки. Целият град говореше само за това. Откакто се разбра какво се кани да направи Куч с манекените, никой не се интересуваше от нищо друго. Майка ми каза, че това е мерзост и богохулство — отпи още една дълга глътка. — Знаех, че ще припадне, ако разбере, че възнамерявам да посетя къщата. Затова не й казах. Реших да вляза с първата група. Никога не си виждал такава тълпа. На опашката за билети беше половината град. Веднага разбрах, че мълвата ще стигне до майка ми. Почти се бях отказал от идеята, но и много исках да вляза. Разбираш ли, вярвах, че може да видя баща си.

— Вече е бил умрял, така ли? — попита Гормън.

— Да. Но аз бях сигурен, че Бобо е виновен за смъртта му и си представях, че Маги може да го е изложила като восъчна фигура. Трябваше да се уверя сам — преглътна мартинито. — Баща ми не беше там. Трябваше да се зарадвам. Но ме обзе друго чувство. По дяволите, той принадлежеше на това място. Заслужаваше го! Бобо беше негов! Той го бе намерил и довел в града, и Бобо го бе убил. Ако някой трябваше да бъде показван по този начин, трябваше да е баща ми. Когато обиколката приключи, аз се приближих до Маги Куч и попитах: „Къде е баща ми?“ Тя се усмихна така, че ми се прииска да я фрасна по лицето, и каза: „О, синко! Чувам, че е избягал с онази мръсница от Уанда.“

— Какво е това „Уанда“? — попита Гормън.

— Това беше едно заведение в града с лоша репутация. И в този момент всички посетители щяха да се пръснат от смях. Аз избягах. Това бе единственото, което можех да направя, за да не се разплача пред всички и да посрамя и себе си, и татко.

— Сигурно си се почувствал ужасно.

— Да.

Капитанът изпи почти цялото количество, като остави на дъното съвсем малко. Загледа се в чашата и го допи.

— Преглътнах обидата, но след това ядох бой с камшик. Преподобният отец Томпсън ме бе видял, че влизам с другите и бе побързал да ме издаде. Майка ми така ме наложи, че после не можех да сядам на дупето си цели две седмици.

Гормън се изправи, клатейки съчувствено глава.

— Дай да ти налея още, капитане.

Занесе чашата му до каничката и я напълни. Сядайки отново, каза:

— Разкажи ми за живота си като моряк. Сигурно си видял много от моретата на земята.

— Не чак толкова. Управлявах риболовно корабче на пристанището в залива Бранднър. Влизах на десет мили навътре — взе питието. — Винаги съм копнял за далечно пътешествие. Всъщност, исках да намеря острова, на който баща ми попаднал на Бобо. Представях си как ще отида и ще проверя дали има още от онези същества. Бях си наумил да ги изтребя. Но така и не заминах. Не можах да се реша да тръгна. Нещо ми подсказваше, че трябва да стоя в Малкаса и да държа под око „Къщата на Звяра“. Това ми е съдбата — да издебна Бобо и да го унищожа.

— Мислиш ли, че на острова може да има оцелели… — Гормън чу шума на автомобилен двигател. — Извини ме за миг.

Стана и се отправи към прозореца. Дръпна пердето и надникна навън, с ръце над очите, за да вижда в тъмното.

Приближаваха се две коли — мустанг и бяло омни. Свиха към бунгалото на Ейб и Джек. Спряха.

— Не зная дали има оцелели — смотолеви капитанът. — Мисля, че може и да има.

Гормън видя как се отвориха вратите. Тайлър, Ейб и Нора слязоха от омнито.

— Много е любопитен фактът — продължи Франк, — че на острова няма никакъв дивеч, освен тези същества, а те са месоядни. Много съм разсъждавал по този въпрос.