Ричард Леймън - Нощно шоу

— Ох, съжалявам, извинете — измънка Дани.

— Няма нищо. Пак заповядайте.

Тя погледна към парапета. От нападателя нямаше и следа. Затова пък се бе струпала цяла тълпа, сякаш целият ресторант се бе стекъл насам, за да зърне призрачния мъж. Говореха един през друг:

— Някакъв побъркан.

— Бягай, мръснико! — крещеше някакъв мъж.

— Какво ли не става, когато човек…

— Сигурно се е надрусал с наркотици.

— Или се е натаралянкал…

— Къде е управителят?

Докато траеха коментарите, Дани се изправи на крака. Полата й се бе усукала, блузата й се бе разкопчала. Започна да се оправя и в този ми на терасата излезе Джак. Той ахна от изненада. На лицето му се изписа страх. Отдъхна си, щом зърна Дани, и започна да си пробива път към нея през разотиващите се по масите си посетители.

Стигна до Дани и я хвана за раменете.

— Добре ли си?

— Добре съм. Само дето съм малко поразчорлена.

— Какво се случи?

Тя сви рамене.

— И аз не знам със сигурност. Някакъв мъж ме повика от тротоара и ми махна. След което като луд се втурна към парапета.

Джак се намръщи.

— Каза ли нещо?

— Не изчаках да го изслушам.

— Към теб ли се затича?

— Така изглеждаше.

— Да се махаме оттук.

Въпреки протестите й, Джак плати сметката. Пред ресторанта тя го целуна.

— Благодаря ти за вечерята. Но трябваше аз да черпя.

— Не съм привърженик на феминизма.

— Тогава няма да е зле да ти вдигна заплатата.

— Давам ти картбланш.

Той я хвана под ръка и тръгнаха към колата. Дани съжали, че е паркирала толкова далече. През осемгодишния си престой в Лос Анджелис бе добила навика да паркира на първото възможно празно място, откъдето можеше да продължи и пеша. По този начин избягваше претъпканите и скъпи паркинги, смущението от обслужващия ги персонал, досадното обикаляне на цели квартали, докато намери свободно местенце. Понякога тактиката й я подвеждаше. Случваше се да измине пеша цели три пресечки и се оказваше, че има свободно място точно пред сградата, към която се е запътила. Тази вечер се боеше да не би странният слаб мъж да ги причаква наоколо, готов да се хвърли върху им. Колата на „спасението“ им бе чак на следващата пресечка, на ъгъла на булевард „Робъртсън“.

Тя стисна ръката на Джак.

— Няма страшно — каза той.

— Дано.

— Имаш ли поне някаква представа кой може да е бил?

— Абсолютно никаква.

— Но той те е познавал. Казала ли си на някого, че ще си тук тази вечер?

— На никого — отвърна тя и в този миг чу тихи стъпки зад гърба си.

И двамата се извърнаха назад. Доста зад тях се тътреше самотен мъж в белезникав костюм и с шапка с широка периферия. От устата му стърчеше пура.

— Това той ли е?

— Не, освен ако не е върколак — усмихна се облекчено Дани. — Денем е заклет вегетарианец. Ала щом изгрее пълна луна, в гърдите му започва да напира странна сила. Той се затриса и набъбва. Дрехите му се разкъсват и от тях се измъква двестакилограмовото му, лъснало от лой туловище, което неуморно броди цяла нощ, докато не открие някъде парче лазаня.

— Божичко! — възкликна Джак. — Това трябва да го пробуташ на Роджър.

— А-ха, сигурно ще го налапа като топъл хляб. Като „Среднощните писъци“. Дали да не го наречем „Американският върколак в Сарди“?

— Или „Лигите му текат“?

Смеейки се, завиха зад ъгъла и Дани съзря белия си фолксваген малко по-нагоре по улицата. Ускори крачка. Измъкна ръката си от Джак и бръкна в чантата си за ключовете.

Пред тях светнаха червените стопове на голяма кола. Тя спря.

— О, Боже! — промълви Дани.

— Дано не спира заради нас — каза Джак.

Колата беше черна катафалка. Не мърдаше.

— Може би иска да го упътим към гробището?

— Много смешно — озъби се Дани.

Катафалката бавно запълзя напред, докато двамата с бърза крачка наближаваха колата й.

— Искаш ли да проверя? — попита Джак.

— Не!

Дани се втурна и отвори предната врата. Скочи в колата, тръшна вратата и натисна копчето за заключване. След това се пресегна и отключи вратата на Джак. Докато той сядаше, катафалката бързо потегли напред.

Дания проследи с очи. Натрапникът сби в първата пресечка.

— Е, отиде си.

— Поне засега — отвърна Джак.

— Пепел ти на езика.

Дани запали мотора и бавно се отдели от бордюра, взирайки се в страничното огледало. Пътят зад нея беше чист. Изведнъж блеснаха фаровете на завиваща кола. Дългият й черен корпус изплува от пресечката.

— По дяволите! — изръмжа Дани.

Джак се огледа.