Ричард Леймън - Нощно шоу

Пътят изви и се показа добре осветеният магазин, сгушен между дърветата. Някакъв мъж с пазарска чанта слизаше по дървените стъпала. На паркинга имаше още пет-шест коли.

Джак се оказа прав. Мястото бе подходящо. По-добре да се сблъскат с катафалката тук, отколкото в безлюдния мрак на уличката „Дона Лола“.

Дани погледна в огледалото. Колата зад нея бе на безопасно разстояние. Тя рязко изви кормилото надясно. Гумите изсвистяха по асфалта на паркинга. Наби спирачката.

Обърна се и се взря в колите по „Лоръл Каниън“.

Катафалката профуча по шосето наред с останалите.

Дани се отпусна върху седалката и въздъхна. Чувстваше се изтощена.

Известно време никой не проговори. Накрая Джак се обади:

— Искаш ли да те сменя на кормилото?

— Не, добре съм. Почти стигнахме.

Тя завъртя колата, изчака преминаващия поток от коли и накрая се вля в движението.

— Някой казвал ли ти е, че си гениален?

— Само майка ми.

— Е, била е права.

Джак се усмихна.

— Сигурно човекът изобщо не ни е преследвал.

— Най-вероятно — кимна Дани. — Това да не е някой от тъпите филми на Роджър? Живеем в действителен свят. Никой не преследва хората с катафалки в истинския живот.

— Именно.

— Точно така.

Искаше й се да вярва, но не можеше. Съмняваше се, че и Джак го вярва. Не се изненада особено, когато на билото на хълма, където „Мълхолънд“ пресичаше „Лоръл Каниън“, видяха неподвижна черна сянка на банкета.

Катафалката.

Чакаше ги.

Плъзна се по пътя зад гърба им.

Дани не беше особено изненадана, ала й се искаше да изкрещи.

Заби по „Дона Лола“. Катафалката ги следеше неотлъчно.

— Ами сега?

— Спри колата — каза Джак.

— Тук?!

Улицата бе тъмна и безлюдна. Край тротоарите бяха паркирани няколко коли и тук-там светеше някой прозорец, но хора не се мяркаха.

— Да видим какво ще направи.

Дани кимна, намали и спря. Превключи на нулева и вдигна ръчната спирачка.

Погледна в огледалото. Катафалката пълзеше след тях. На няколко метра спря. Шофьорът беше сам. Лицето му не се виждаше ясно — само две тъмни петна, където трябваше да са очите. Нямаше коса.

— Той е — прошепна Дани. — Мъжът от ресторанта.

Джак погледна през задното стъкло.

— Сигурна ли си?

— Струва ми се, че да.

Мъжът от катафалката запали дългите светлини. Блясъкът в огледалото ги заслепи. Дани присви очи и го блъсна нагоре. Светлината огря тавана.

Джак се обърна напред.

— Гаден кучи син.

— Какво иска?

— Очевидно иска да те уплаши.

— Най-малкото — промърмори Дани.

— Да не е някаква мръсна шега? Може би някой иска да внесе малко разнообразие в живота ти?

— Шега ли?

— Не е изключено. Виж каква ирония: досаден тип преследва нощем кралицата на филмите на ужаса с катафалка!

Дани кимна.

— Наистина някому може да се стори забавно.

— На някой с жестоко и просташко чувство за хумор.

— На Майкъл?

— А какво ще кажеш за старото си приятелче Ал?

— О, Боже, знаеш ли кой е последният му филм? „Собственикът на погребалното бюро?“

Джак подсвирна.

— Смятам, че мистерията е разбулена.

— Не съвсем. Откъде би могъл да знае, че тази вечер ще сме в „Джо Алън“?

— Може да ни е проследил от студиото. Би познал колата ти, нали?

— Разбира се.

— Откачалката се появи чак в края на вечерта ни. Ал сигурно му се е обадил по телефона, казал му е къде да ни намери и той се е домъкнал.

— Ал е способен на подобно нещо — каза Дани. — Не е изключено да е той и все пак… не знам.

— Това е единственото разумно обяснение.

— Недей! — изкрещя тя, когато Джак отвори вратата.

— Веднага се връщам.

— Джак, за Бога!

Той тръшна вратата и се отправи към катафалката. Дани изскочи от колата. Направи крачка към катафалката, ала страхът надделя и тя замръзна пред отворената врата.

— Джак, върни се!

Той дръпна вратата и катафалката се разлюля. Изведнъж вратата откъм шофьорското място с трясък се отвори. Мъжът се хвърли към Дани с разперени ръце и зейнала уста.

Тя тутакси разбра, че огромните вампирски зъби са изкуствени.

Театър. Безвкусен театър.

Джак се спусна към тях, опитвайки се да го изпревари. Ала Дани виждаше, че няма да успее.

Мъртвешки бледият непознат вече беше твърде близо, безумният му крясък оглушаваше ушите й.

Тя скочи в колата и тръшна вратата. Тъкмо натискаше копчето за заключване, когато той сграбчи дръжката на вратата. Задърпа я и колата се разтърси.

Тогава непознатият притисна младото си лице в стъклото. Направи безумна физиономия, носът и брадичката му се разплескаха, очите му се изцъклиха. Езикът му се проточи през изкуствените зъби и облиза прозореца.