Ричард Леймън - Нощно шоу

Тони беше успял да направи само няколко крачки към плъзгащата се врата на спалнята на Дани, когато чу глас зад гърба си.

— Здравей.

Той рязко обърна глава.

Някакво момиче влизаше през портата в градината. Беше със светла рокля.

— Помогнете ми! — извика Тони.

— Разбира се — отвърна тя. — Ще ти помогна.

Нещо в гласа й го накара да настръхне. Помъчи се да се изправи. Шезлонгът го удари зад коленете. Краката му се подкосиха и той падна. Стовари се върху стола, който се люшна назад, наклони се върху задните си крака, но не успя да се преобърне.

Момичето стигна до скарата и спря. Клекна и отново се изправи.

— Наблюдавах ви — каза тя, приближавайки се бавно. — Размина ти се на косъм.

— Тази жена е побъркана. Щеше да ме убие.

— Радвам се, че не го направи.

— Ще ме развържеш ли?

— Съмнявам се.

— Моля те!

Тя поклати глава. В проблясващата светлина от басейна лицето й му се стори познато.

— Коя си ти?

— Не ме ли помниш? А къщата на Фриман?

Сърцето запрепуска в гърдите му. Дъхът му секна, но той успя да промълви:

— Линда?

— Значи си спомняш .

— Какво… какво правиш тук?

Тя не отговори.

— Откъде изникна?

— От катафалката ти.

Той надигна глава, доколкото можа, и я видя да взима течността за разпалване на въглищата.

— Линда!

Тя се изправи пред него. Разклати кутията. В лявата й ръка имаше кибрит.

— О, Господи, недей!

Той се опита да я ритне, но тя просто се отмести настрана.

Течността започна да се излива върху главата му.

— Недей! Аз не те нараних! Моля те! Господи, Линда, недей! Аз не те нараних! Не съм наранил никого през живота си!

Колата подскачаше под Дани по обраслата с трева поляна. Мина между две дървета, зави рязко, за да избегне трето, и изведнъж фаровете й осветиха ковчега.

Изобщо не е бил заровен!

Тя изскочи от колата и се втурна към него. Пръстта израняваше босите й нозе, тревите я шибаха по краката. Препъна се в неголям корен и падна. Скочи отново и се свлече на колене пред ковчега. Зарови пръсти в пръстта върху капака. Размаха ръце, за да я изчисти. Опръска я в лицето и Дани изплю няколко прашинки. Капакът лъсна.

Тя заблъска по него.

— Джак! Джак!

Отговор не последва.

Капакът беше закрепен с шест болта с ушати гайки. Тя хвана първата гайка и започна да я развива.

Клечката пламна и хвърли зловещи сенки върху лицето на Линда.

— Не! Моля те, недей!

Тони заблъска с крака по цимента и отскочи около педя назад заедно с шезлонга.

Линда духна клечката.

— Умолявам те! Не исках да ти причиня зло!

Тя запали втора клечка. Пристъпи към него. Тони изхлипа и отскочи още педя назад със стола. Линда хвърли клечката. Пламъкът й изрисува огнен зигзаг във въздуха, угасна и клечката се приземи в краката му.

Той се отдръпна назад.

Пламна нова клечка.

— Моля те!

— Страх ли те е? — попита Линда, приближавайки клечката към лицето му.

— Ще направя каквото поискаш!

— Вече направи достатъчно. — Пламъкът пълзеше към пръстите й. — Кажи, че те е страх.

— Страх ме е!

Тя тръсна клечката и запали нова.

— Мен толкова ме беше страх, че се напиках.

— Добре!

Изглеждаше прекалено напрегнат.

Линда драсна още една клечка.

— Опитвам се! — В този миг горещата струя бликна и се стече по краката му. — Ето! Виждаш ли?

— Забавно е, нали? — попита Линда и хвърли клечката. Огнената опашка на пламъчето изписа дъга към него. Тони зарови крака в цимента. Шезлонгът отскочи назад.

Клечката падна върху скута му и Тони почти се усмихна, защото пламъчето угасна миг преди да го докосне.

Ала не се усмихна.

Изкрещя.

Падаше сякаш цяла вечност, крещейки и ритайки към небето. Най-сетне водата запуши устата му.

Дани хвърли последната гайка и задърпа капака на ковчега. Успя лекичко да го повдигне. Но той се плъзна в пръстите й и отново се захлупи. Тя пак вкопчи пръсти и затегли нагоре. Този път беше необичайно лек. Хлъзна се на земята и тогава Дани видя защо се е отворил толкова лесно.

Джак й беше помогнал.

Той седна в ковчега.

Дани обгърна главата му, притисна я към гърдите си и — зарида.

— Не мога да дишам! — промълви той едва чуто.

Дани го пусна. Хвана го за ръката и му помогна да излезе от ковчега.

— Защо не ми отговори?

Той сви рамене.

— Стори ми се, че сънувам. Беше прекрасен сън, който ти прекъсна, когато свали капака.

— Извинявай.

— Ще ти простя.

Джак я грабна в прегръдката си. Силното му тяло се разтърси и тя чу, че и той плаче.