Ричард Леймън - Нощно шоу

Тони трепна от болка. Главата му пулсираше. Опита се да я хване с ръце, но те отказаха да се помръднат. Отвори очи.

Беше в градината на Дани, с лице към къщата, вързан с въже за алуминиевата рамка на един шезлонг.

Завъртя глава и болката отново го прониза. Отначало не видя нищо в тъмнината. След това съзря бледа сянка зад грила.

Тя бавно тръгна към него.

Беше гола жена. Кожата й матово отразяваше бледата лунна светлина.

В едната й ръка имаше мачете, в другата — някаква кутия.

— Коя си ти? — изумено отвори уста Тони.

— Познаваш ме.

Вече беше достатъчно близо и светлината от басейна озари лицето й.

— Махай се!

Тя поклати глава. Захвърли мачетето на пода и острието му звънна на цимента.

— Бих го използвала — каза тя. — С най-голямо удоволствие, но първо искам да те питам нещо.

Тя разклати кутията. Чу се бълбукане на някаква течност.

Течността за разпалване на въглищата!

Тя дръпна пластмасовото капаче. Безмълвно започна да го полива с течността. Тя се стичаше на тънка струйка по обръснатото му теме и се разливаше по лицето му. Беше студена, но при досега с раните му пареше като огън.

— Не можеш да направиш такова нещо!

Тя мълчеше. За миг струята секна. После отново се чу бълбукане и струята започна да рисува кръстове по гърдите и корема му.

— Какво искаш?

Кутията отново избълбука. Течността се разля между краката му. Намокри окосмението му, плисна по отпуснатия му член и се стече по тестисите му.

Тя се отдалечи.

— Къде отиваш?

— Да взема кибрита.

— Не! Моля те! О, Божичко, недей! Съжалявам! Само се пошегувах, че ще те одера жива! Честна дума! Прости ми! Ще те оставя на мира, обещавам! Ще направя каквото поискаш! МОЛЯ ТЕ!

Тя спря и се обърна.

— Кажи ми къде да намеря Джак.

Остави Тони завързан за шезлонга. Втурна се в спалнята и хвърли мачетето на земята. Грабна чантата си от тоалетката и духна свещите.

Изтича във всекидневната и вдигна халата си от пода. Пъхна ръце в ръкавите и отиде в работилницата. До една от стените бяха опрени гребло и лопата. Дани грабна лопатата.

След миг беше навън и тичаше по мократа трева, а халатът се вееше след нея като пелерина. Стигна до колата и отвори чантата си. Затършува, но не откри ключовете и изсипа съдържанието й на алеята. Взе само ключовете и портмонето си. Стисна портмонето под мишница и отвори ключодържателя. Намери ключа на колата. Треперещата й ръка не можеше да уцели ключалката. Накрая тя я хвана с другата си ръка и мушна ключа.

Завъртя го, отвори и хвърли лопатата на задната седалка. Скочи зад кормилото и този път веднага вкара ключа. Моторът забръмча. Тя превключи на задна скорост, сети се да затвори вратата, но забрави за ръчната спирачка. Когато пусна амбреажа, колата подскочи и моторът угасна.

Дани проплака.

Освободи ръчната спирачка. Колата бавно потегли назад. Тя завъртя ключа, запали и най-сетне тръгна.

Тони все още хлипаше от преживяното изпитание и се гърчеше на шезлонга. Въжето се впиваше в ръцете и глезените му. Ръцете му изглеждаха здраво вързани, но в краката въжето сякаш се бе поразхлабило. Дръпна го рязко и започна да рита. Май се отпусна още повече. Той притисна десния си глезен алуминиевата тръба на шезлонга и започна да дърпа крака си. Петата му се изхлузи от въжето! Сви коляно и кракът му изскочи. Използва свободния си крак, за да измъкне и втория. Не беше трудно.

Стъпи на земята и надигна тяло. Шезлонгът се катурна на предните си крака. Тони се изправи, приведен под тежестта на шезлонга. Направи несигурна крачка напред.

Само да успее да стигне до къщата, да вземе ножа или мачетето… Ако му стигне времето, ще успее да пререже въжето.

Направи още една крачка към къщата. По тялото му се стичаше пот и течността за запалване на въглища.

Дани чакаше на кръстовището с булевард „Лоръл Каниън“. Потокът от коли не секваше и тя вече стенеше от нетърпение.

— Хайде, хайде — мърмореше тя и удряше длан в кормилото. Най-сетне намери пролука. Потегли рязко и гумите й изсвистяха на завоя. Натисна докрай педала на газта.

Слава Богу, че поляната, където Тони беше заровил Джак, не беше далече. На не повече от пет минути.

Пет минути.

В ковчега сигурно всяка секунда трае цяла вечност.

За колко ли време ще му стигне въздухът? Не за дълго. Джак може вече да е…

— Потърпи още малко — каза тя. — Моля те. Светофарът на „Мълхоланд“ светна червено. Колите пред Дани намалиха и спряха. Тя допълзя почти до бронята на ролс-ройса пред нея, натисна спирачката, удари чело във волана и зарида.