Ричард Леймън - Нощно шоу

— Ехо, здрасти!

Беше гласът на Тони. Не звучеше далечен и приглушен, а сякаш се бе промъкнал в ковчега при Джак.

— Уютно ли е вътре?

Джак лежеше неподвижно и не отвръщаше.

— Гледал ли си „Погребан жив“? На „Америкън Интърнашънъл“, от 1962-ра? Аз мисля, че е най-добрият филм на Кормън. Направо страхотен. За мен няма нищо по-гадно от това да те погребат жив. Може би само удавянето, но при него се отърваваш по-бързо. Но заровиш ли някой жив, той започва много бавно да се задушава. Има много време, за да си помисли хубаво. Много време. Бас държа, че ти вече си го представяш. Нали, Джак?

Джак не отговори.

— Да не спиш? — почука на капака Тони. — Ей, спиш ли? Не искам да пропуснеш шоуто.

За миг настъпи тишина.

— Ако много, ама много ми се помолиш, може и да те пусна. Защо не ми се помолиш? Кажи: „Моля ти се, Властелине на ужаса, моля те, пусни ме! Твърде млад съм, за да умра.“ Не искаш ли? Тогава може би ще предадеш нещо за Дани? Последната си воля? След малко отивам при нея и с удоволствие ще й предам думите ти.

Джак искаше да закрещи, да заблъска с юмруци по капака, да го разбие и да сграбчи Тони за гърлото. Но не пророни нито дума и не помръдна.

Нека Тони си мисли, че все още е в безсъзнание.

Копелето примира от наслада, когато ужасява хората. Нека поне този път реши, че се е провалил.

Ковчегът се разтърси и долният му край се повдигна. Тони го повлече и след малко рязко го пусна.

Нещо затрополи по дървения капак на Джак. Нещо го погъделичка по гърдите. Той го опипа с пръсти, търкулна го по кожата си. Малка гранулка. От пръст.

Още няколко паднаха на гърдите му. Джак вдигна ръка и опипа капака. Треперещите му пръсти откриха малка дупчица.

Дупка за въздух.

Известно Време Джак броеше лопатите пръст, които го засипваха. Но и след като изгуби бройката, той продължи да държи пръста си в дупката.

Най-сетне се възцари тишина — тежка, мрачна тишина, като самата смърт.

Пред блока на Тони нямаше свободно място и той спря плътно до една паркирана кола. Втурна се нагоре по стълбите.

Влезе стаята си и подпря лопатата на стената. Смъкна обувките и чорапите си, изу калния панталон и влезе във ваната. Завъртя крана на душа. Горещата вода обля кожата му. По раменете, гърдите и корема му се стичаха кални струйки. Остави водата да бие в лицето му. Гореше раните му като огън. Бързо се насапуниса и изплакна. Излезе от ваната.

Докато се бършеше с хавлията, се питаше дали да не се обръсне. Небръснатите от два дни бакенбарди му придаваха мърляв вид. Но бръсненето би било твърде болезнено, така че се отказа.

Изля цяла локва одеколон в шепата си. Размаза го по лицето и врата си, наслаждавайки се на горчивия аромат. После поръси малко и върху пениса си.

Изми си зъбите.

Измъкна от гардероба някакъв памучен панталон и го нахлузи на голо.

Обу си чисти чорапи.

Изтръска пръстта от маратонките си. Обу ги и съжали, че няма по-прилични обувки за случая.

Спусна се тичешком към катафалката.

Всичко вървеше по план.

Почти всичко. Качвайки се зад кормилото, той отново съжали за провала с Джак. Сигурно го е цапардосал прекалено силно по главата. Щеше да е прекрасно да го послуша как циври, умолява, крещи, но сега поне нямаше да му се пречка. Нямаше да цъфне ненадейно и да им провали нощта.

Не и този път.

Тони се ухили. Болка прониза устните му. Облиза ги, усети вкуса на кръвта си и се разсмя.

Внезапният звън на вратата накара Дани да подскочи. Главата й се удари във вратичката на шкафа. Дани се надигна на колене.

Беше озадачена. Очакваше Тони да проникне в къщата откъм градината, а не просто да позвъни на вратата като обикновен гостенин.

Дали не е Джак?

Но къде може да е бил през цялото време?

Отново се позвъни.

Ако беше Джак, щеше да й извика.

Тони е, никой друг.

Тя се изправи и заобиколи бара. Дръжката на ножа се хлъзгаше в потната й длан. Тя я изтри в халата си и отново я стисна здраво.

Пред вратата се спря. Опря рамо в рамката и пое дълбоко дъх. Това не й помогна особено. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите й.

— Кой е? — попита тя.

— Аз съм.

Силите я напуснаха. Краката й се подкосиха и Дани се сви на кълбо на земята.

— Какво искаш?

— Просто минавам да ви видя.

— Къде е Джак?

— А, няма ли го? Колата му е отпред.

— Моля те, кажи какво си му сторил!

Не й хареса умоляващата нотка в гласа й.

— Щом не е тук, не знам къде може да се е запилял.