Ричард Леймън - Нощно шоу

— Не знам — каза Дани. — Не бях предвидила това усложнение. Не ми се иска да го окуражавам, но и не бива да го отхвърляме.

— Хайде да му дадем главата и да го изпращаме да си ходи.

— Но това няма да е краят. Той си мисли, че това е само началото. Мисля, че ще е по-добре да продължим играта, да го поканим да дойде пак, но не по-рано от другата събота.

— Не мисля, че ще бъде особено щастлив.

— Просто ще му обясним, че тази седмица сме много заети и ако ни се натрапи преди събота, ще прекъснем отношенията си.

— Нима смяташ да го превърнеш в постоянното присъствие в събота?

— Слушай, не можем просто да му кажем да се разкара. Това значи пак да се върнем на изходната точка.

— Тогава той просто искаше да изучи работата ни. А сега вече мисля, че иска теб. Ако продължим така, ще става все по-лошо.

— Ще вземе да поиска и теб — ухили се Дани, но Джак остана сериозен.

— Нещо си се объркала. Той иска да е на мое място.

Дани усети ледена тръпка в стомаха си.

— Трябваше ли да ми казваш това?

— Не. Ти и без това го знаеш.

Вратата на кухнята се отвори и Антъни влезе.

Дани се насили да се усмихне.

— Е, май ще приключваме за днес.

— Как така? Още преди пладне?

— Следобед имаме няколко срещи.

— Ще дойда с вас.

— Не, няма — каза Джак.

Антъни се намръщи и го изгледа свирепо. Обърна се към Дани и повдигна вежди.

— Ти ще ми разрешиш да дойда, нали?

— Мисля, че за днес приключихме.

— Няма да ви преча.

— Искаме да сме сами.

— А-а. Ами утре?

— Утре е неделя.

— За мен няма значение.

— Ние уважаваме неделния отдих — усмихна се лицемерно Джак.

— Имаме си планове — добави Дани.

— Добре тогава — измърмори Тони.

Джак дигна копието на главата на Антъни и му я подаде.

— Заповядай следващата събота — каза Дани. — Ще ти покажем и други техники.

Той оголи зъби, сякаш изпитваше физическа болка.

— Следващата събота ?

— По същото време, на същото място — обади се Джак.

— Та това е след цяла вечност!

— Това е след една седмица — каза Джак.

Дани отвори вратата и тримата влязоха в кухнята.

— Ще мине по-бързо, отколкото си мислиш — каза тя.

— Мислех си, че ще ме заведете в студиото и така нататък.

— С удоволствие — излъга Дани, — но нямаме право.

— Трябва ти членска карта — обясни Джак.

Антъни поклати глава.

Дани го поведе към входната врата и я отвори.

— Мисля, че днес свършихме добра работа. Ти се справи отлично.

— Да — добави Джак. — И сега вече знаеш как се изработва изкуствена глава. — Той чукна по носа главата, която Тони стискаше под мишница. — Това тук е къде по-свястно от чучелото, което беше оставил на трамплина. И много по-страшно.

— Много смешно.

— Ако имаш свободно време — каза Дани, — мини през някоя библиотека и вземи малко литература по анатомия. Ще ти бъде от голяма полза. Ще се видим следващата събота, в девет.

— Добре. Е, благодаря.

Той се взря в лицето й, сякаш искаше да го запомни.

Тя се засмя нервно.

— Довиждане, Тони.

Той кимна и им обърна гръб. Запъти се бавно към улицата с наведена глава.

Дани затвори вратата.

— Уф!

— Най-после сме сами.

— Цялата съм вир-вода. Хайде да се изкъпем.

— Ами срещите ни?

— Какви срещи? — попита тя и свали фланелката си.

— Не, в момента не е вкъщи — каза женски глас.

Линда открехна вратата и надникна в къщата. През панорамния прозорец на всекидневната обилно нахлуваше слънчева светлина. Жената не беше там. Сигурно бе в кухнята.

— Ще се позабави, Хелън. Отиде да играе бейзбол.

Линда се вмъкна в къщата и безшумно притвори вратата.

— Разбира се. Щом си дойде, ще му кажа веднага да ти се обади. Макар че той вече ни каза всичко, което му е известно. Не е виждал Джоуел от сряда.

Линда тихо тръгна към стълбището.

— И той се тревожи… Знам, и аз бих полудяла. На твое място първо бих се обадила на полицията.

Линда се хвана за парапета и запристъпва нагоре по стълбата.

— Не, не искам да кажа нищо подобно, Хелън. Ти си убедена, че не е избягал… Знам, че не е такова момче. Точно затова ти казвам, че трябва да извикаш полицията. Ако това се беше случило с Арнолд, аз нямаше да чакам толкова дълго.

Когато Линда изкачи стълбището, гласът на жената вече почти не се чуваше. Отляво имаше някаква отворена врата и още една отдясно. От едната страна на коридора имаше лавици с книги и в дъното се виждаха още две врати.

Тя надникна през вратата отдясно. Висока до кръста й платформа заемаше почти половината от стаята. Върху нея беше построена железница в пълен комплект със зелени хълмчета, тунели и мостове, езерце от синьо стъкло, малко селце с гара. По релсите стояха неподвижно множество локомотиви и вагончета.