Ричард Леймън - Нощно шоу

— Сметана или захар? — попита Дани.

Антъни поклати отрицателно глава.

Джак отпи от чашата си.

— Е, изкарал ли си нечии ангели тия дни?

Момчето се усмихна.

— О, да!

— Искаш ли да ни разкажеш?

Дани отиде да обърне гевреците.

— Не мога. Професионална тайна.

— Много умно. Къткай си номерата. Ние в Холивуд обичаме да крадем свежи идеи.

— Знам.

— А ние да му кажем ли новата си идея?

Дани сви рамене.

— Защо не? Работното заглавие е „Американският върколак в Сарди“.

— Или „Лигите му текат“ — допълни Дани.

— Става дума за един тип…

Антъни отказа геврек, но изпи две чаши кафе, докато те закусваха. Когато свършиха, Дани помоли Джак да покаже на Тони работилницата. Тя отида в банята доволна, че за малко ще се отърве от младежа. Съблече се и посегна към душа, но се отказа. Колкото и да й се искаше да се забави, реши, че не е честно да ги остави сами за толкова дълго. Изтри се с влажна кърпа, изми си зъбите и се среса. След това се облече и тръгна към работилницата.

Джак и Антъни бяха далечния й край, пред една полица с гипсови отливки на лица.

— Това са калъпи — обясняваше Джак. — В тях отливаме лицата от силикон и гума. Този материал е твърд, но еластичен. И…

Той спря и се усмихна на Дани.

Антъни също се усмихваше. Изглеждаше увлечен и доволен.

— Тия неща са страхотни — каза той.

— Разпознаваш ли някое от лицата?

Тони ги огледа и поклати глава.

— Трудно е да се познаят.

Дани застана до него.

— Това е на Адриан Барбъо. Джо Спинел. Джейми Лий Къртис. А този е Майкъл Фишър, когото прострелват в главата в „Среднощни писъци“. А това съм аз. И аз имам малка роля във филма. И на мен ми пръсват мозъка.

— Ти имаш роля?

— Появявам се за десетина минути — отвърна тя, отбелязвайки си изненадата му.

Дали се преструва? Ако Ингрид е при него, би трябвало да знае за ролята й.

— А това е Бил Уошингтън — каза Джак, вдигайки калъпа от лицето на актьора. — До понеделник трябва да изработим копие на главата му.

— Защо преди това не отлеем калъп по лицето на Антъни? — предложи Дани. — Искаш ли?

— Разбира се!

— Ще те подложим на пълната процедура и ще направим двете глави едновременно, така че ще можеш да проследиш целия процес.

Заведоха Антъни до стол с висока облегалка и го накараха да седне.

— Искаш ли да я направим така, сякаш крещиш?

— Би било страхотно!

— Добре. Ще бъдеш с отворена уста и ококорени очи.

Джак извъртя една лампа и освети лицето му.

— Нали не носиш лещи?

— Не.

— Би ли донесъл лещите и капките за очи, Джак?

Докато Джак подготвяше материалите, Дани обясни процеса.

— Ще покрием цялото ти лице с гипс. Имаш ли клаустрофобия?

— Не.

— Ще се втвърди само за няколко минути. Малко е студено и неприятно, но не трае дълго. Ще ти сложим няколко капки анестетик в очите и контактни лещи. Нещо против?

— Не — каза той с крива усмивка.

За миг Дани забрави всички неприятности, които им бе причинил. Той беше просто едно хлапе, нервно и уязвимо, което се мъчеше да изглежда смело.

— Не бой се, няма да боли — стисна го тя за рамото.

Той вдигна очи към нея.

В тях вече нямаше страх.

Имаше обожание.

Ръката й увисна във въздуха. Искаше й се да отстъпи назад, но погледът му я притискаше като прегръдка.

Какво направих, каза си тя. Господи, какво направих!

— Готово — каза Джак.

Гласът му я сепна.

— Хайде — каза тя, сякаш излизайки от транс. — Готов ли си, Антъни?

— Готов съм.

— Ти постави капките, Джак. Аз ще донеса гипса.

През цялото време усещаше промяната в Антъни. Лекото й съчувствено докосване сякаш го бе направило друг човек. Той се преструваше, че се интересува от всеки детайл на работата им, но почти през цялото време не откъсваше очи от Дани. Гледаше я като омагьосан. Чертите му сякаш се бяха смекчили. Гласът му — също. Не се отделяше на крачка от нея и от време на време сякаш случайно я докосваше.

Когато започнаха да гримират главите, Антъни помоли да използва банята. Дани му каза къде се намира и той тръгна.

— Искаш ли да отида да го държа под око? — попита Джак.

— Не би било възпитано.

— Да не вземе да рови, където не му е работата.

— Вече е имал тази възможност.

— Да, но тогава не беше лапнал по теб.

— Лапнал ли?

— Да. Хлапето явно се е увлякло. Не че го обвинявам. Не е трудно човек да лапне по теб.

— Благодаря.

— Но тая работа не ми харесва.

— Нито пък на мен.

— Какво да правим?