Ричард Леймън - Плът

— Не ти вярвам! — промърмори Алисън. Но гневът й се бе превърнал в объркване.

Ами ако казва истината?

Сведе глава. Имаше нужда да се държи за колата, за да не падне.

— Мислех, че си будна. Никога нямаше да го направя, ако не смятах, че си будна.

— Какво точно направи?

— Наистина ли нищо не си спомняш?

— Направи ли нещо друго, освен… да погалиш гърдите ми?

— Да.

Алисън простена.

— На теб като че ли ти хареса.

— Господи!

— Дишаше тежко, извиваше се…

— Господи, нищо…

— И тогава изведнъж изхърка. Не можех да повярвам. Искам да кажа, бях шокиран. Не вярвах, че си спала през цялото време, но си помислих — ами ако наистина спи! Искам да кажа, ако се събудиш внезапно и ме свариш върху теб? Затова закопчах блузата колкото се може по-бързо и реших да се преструвам, че нищо не се бе случило, освен ако ти първа не заговориш. Нещо, което ти не направи.

— Значи просто щеше да си остане твоята малка тайна.

— Виновен съм, Алисън.

— Да, точно така.

— Щях да ти кажа какво е станало, но по-късно. Мислех, че след като се сдобрим, няма причина да не ти кажа. Ами че то дори можеше да ти се стори смешно.

— Как ли пък не.

— Разбира се, че си разстроена. Мога да си представя как се чувстваш. Но погледни от друга страна: ако не бе забелязала лютеницата на сутиена, сега щяхме да се любим. Нали така?

— Сигурно — призна тя.

— Затова, стореното от мен… не е чак толкова лошо. Просто го направих в неподходящо време. Ако беше станало преди миналия четвъртък или след тази вечер, нямаше дори да е тема за разискване.

— И убийството не е тема за разискване, ако изстреляш куршум в главата на някого, след като той вече е мъртъв.

— Защо намесваш тук убийството?

— Илюстрирам с примера въпроса за времето.

— Казах, че съжалявам, Алисън. Обясних, че е станало недоразумение. Смятах, че си будна.

— А аз започнах ли да те разсъбличам?

Той не отвърна.

— Нямаше ли това да е естественото ми поведение, ако участвах съзнателно в безсрамното ти натискане?

— Мислех, че си се отпуснала и се наслаждаваш. Както се отпусна, когато ти правех масажа.

— Може и така да е — промърмори тя.

Чувстваше се толкова уморена.

— Искам да ме разбереш. Желая да се върнеш с мен. Всичко вървеше толкова добре, Алисън. Длъжни сме да се опитаме да започнем отново.

— Не — поклати тя бавно глава. — Свърши се. Приключи между нас.

— Ще поговорим за това утре. Става ли?

— Лека нощ, Евън.

Тя се откъсна от вратата. Отстъпи и залитна назад. Разтърка лице.

— До утре — повтори Евън.

— Разкарай се — промърмори тя.

Той бавно се отдалечи.

Алисън остана сама на улицата известно време. Най-накрая се насили да тръгне. Дотътри крака до бордюра и успя да стъпи на тротоара. Все още бе на няколко преки от дома. Чувстваше се като изцедена. Вместо да продължи по тротоара, тръгна по тревата. Скоро хладната роса проникна през обувките. Искаше да легне, да затвори очи и да забрави. Но не на мократа трева. Отиде до циментовата пейка, която ограждаше дънера на дъбово дърво близо до аудиторията „Бенет“.

От далечната страна, където не можеше да бъде забелязана от пътя, тя се изтегна върху пейката. Подгъна ръце зад главата и остави краката да висят от кръглата седалка. Затвори очи.

Така е добре, помисли си тя. Ако Евън се върне да ме търси, няма да ме забележи.

Циментът се врязваше в ръцете и раменете, затова подложи чантата си като възглавница и скръсти ръце на корема. Така беше много по-добре.

Нещо премина шумно през листата над главата й. Катерички, реши тя.

Щеше й се да е с жилетка. А с одеяло щеше да й е още по-добре. Ако имаше одеяло, може би щеше да остане тук цялата нощ.

Евън държеше одеяло в багажника на колата. Одеяло за всеки случай. По дяволите, често се налагаше да го използва с мен.

Никога вече.

Мислил, че съм будна. Разбира се!

Хладината от цимента проникна през гърба на блузата и късите панталони и достигна кожата. Усети хладен бриз да се плъзга по голите й крака и ръце. Разпиля косите й. Те ухаеха на влага и свежест.

В таванската й стаичка щеше да е задушно.

Още една причина, за да не тръгва.

Не бих могла да мръдна, дори ако исках, мина й през ума. А и не искам.

По дяволите с цялата тази история. По дяволите с всичко.

Е, добре, ще изключа катеричките, освен ако някоя не се стовари върху лицето ми. И Мама и татко. И без Силия и Хелън. Изключвам и пицата. Както и Джон Д. Макдоналд или Роналд Макдоналд.

Глупак.