Ричард Леймън - Плът

— Аха.

Тя отново отпи. Течността в чашата й намаляваше.

— Харесвам всичките Макдоналд — продължи тя. — Макдоналд, Джон Д.; Макдоналд, Грегъри; Макдоналд, Рос; Макдоналд, Роналд.

— А аз харесвам как ти стоят белите бикини.

— Вечерята готова ли е?

— Ей сега ще проверя. Да ти напълня ли отново чашата, докато ме чакаш?

— Не искам, благодаря.

— Добре. С вечерята ще пием шампанско. Нали така обещах, помниш ли?

Той остави празната си чаша на масата и се надигна. Вървеше бавно, сякаш внимаваше да не залитне.

Алисън се зачуди колко питиета е обърнал, преди да дойде тя.

Не се тревожи за това, каза си тя. Важното е ти да не се намотаеш.

Облегна се назад на дивана и въздъхна.

Дотук — добре, реши тя.

Отново въздъхна. Приятно й беше да въздиша. Усещаше се размързеливена и лекомислена. Голям товар се бе стоварил от плещите й. Отново бе с Евън и всичко вървеше гладко.

Доста гладко.

Прекалено старание положи да си ме представя по бикини.

Кой може да го вини за това?

Лекичко се изсмя и затвори очи.

— Ей, Спящата красавица.

Тя отвори очи. Стаята бе тъмна, ако се изключи светлината на свещта. Свещта бе на масата в къта за ядене. На масата имаше храна.

Евън стоеше над нея.

— Знам, че по традиция принцът събужда принцесата с целувка. Аз обаче проявих забележително самообладание и не се възползвах от безпомощното ти състояние.

Алисън се надигна.

— Колко време спах?

— О, може би час.

— Леле — струваше й се невероятно. — Извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш. Красива си, когато спиш. А също и когато си будна.

— Надявам се, че вечерята не е изстинала.

— Ни най-малко. Току-що стана.

— Имам ли време да отида до тоалетната?

— Разбира се.

Отправи се в тъмното по късото коридорче към банята. Макар да се срамуваше от заспиването си дрямката я бе освежила. Запали лампата. Използва тоалетната. На мивката напълни шепите си със студена вода и отпи. Разгледа се внимателно в огледалото. Очите й бяха леко зачервени. Косата й стоеше добре. Средното копче на блузата й се бе разкопчало. Закопча го, изми ръцете си и излезе.

Лампата в кухнята светеше. От енчиладите в чинията й се вдигаше пара и те изглеждаха чудесно. Евън издърпа стола, за да може тя да седне. Напълни й чашата с шампанско. Преди да седне, той загаси лампата.

— Помниш ли нашата вечеря със спагети? — попита той. — Беше облечена в хубавата си бяла блуза. Твърдеше, че не искаш да я накапеш, и затова я свали.

— Евън!

— Беше толкова красива на светлината на свещта. Помня златистата ти кожа, тъмните ти зърна.

— Престани!

— Извинявай — промърмори той.

Наведе глава, разряза енчиладата с вилица и започна да се храни.

Алисън усети, че е загубила апетита си, но все пак взе хапка. Трудно й бе да преглътне и се наложи да прокара храната с шампанско.

Известно време и двамата мълчаха.

Гадно е така, помисли си тя. Какво толкова лошо каза той? Онази вечер бяха изкарали чудесно. Не е престъпление да се сеща човек за нея или да я споменава.

— Хубав специалитет — похвали го тя.

Той вдигна глава.

— Опитай със сметана отгоре.

— Точно това ще направя — тя загреба с лъжица от сметаната и поля енчиладите. — И добре направих, че си свалих тогава блузата. Цялата се намърлях онази вечер.

Видя, че Евън се усмихва.

— Мисля, че го направи нарочно.

— Да — съгласи се тя. — В края на краищата не съм мърда.

— Наистина не си.

Продължиха да се хранят. Сега вече яденето имаше чудесен вкус. Хладната сметана придаваше пикантност на енчиладите. Тя пак отпи от шампанското и Евън й допълни чашата.

— Наистина си страхотен готвач — отбеляза Алисън.

— Знам да правя няколко специалитета. Един от тях е шоколадов мус, но мисля да го запазим за по-късно. За да имаме време да смелим всичко това.

— Защо не се поразходим, след като свършим — предложи Алисън.

— Може — отвърна той незаангажиращо. Не звучеше ентусиазиран от идеята. — Взех на видеокасета „Да имаш и да нямаш“, защото си помислих, че ще ти е приятно да го видиш. Хемингуей. С Богарт и Бакол.

— Би ми било много приятно — отвърна Алисън. — Не съм го гледала от години.

— И аз си помислих, че може да ти хареса.

Ще го пусне и ще се настани на дивана до нея. След време ще я прегърне.

И ще сме там, където бяхме в четвъртък преди срещата в аудиторията „Бенет“. Преди ултиматума, преди Трейси Морган, преди цветята и писмото.

А може да не е чак толкова лоша идеята, реши Алисън. Защо да се съпротивлявам? Какъв смисъл има?