Ричард Леймън - Плът

— А полицаят — мъртъв ли е?

— Да.

— Съжалявам.

— И аз — промърмори Джейк.

— Не го хванахте, нали!

Думите й не прозвучаха като въпрос.

— Още не. Но ще го открием.

— Беше Роланд — каза тя с равен тих глас. — Не знам презимето му, но живее в стая 240 на общежитието „Бакстър“ в студентския град.

Джейк извади бележник от джоба на ризата. Бързо отбеляза името и номера на стаята.

— Беше ли ти приятел?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, но съм го виждала наоколо. Той е първокурсник.

— Имаш ли представа защо е… направил това?

— Никаква! — тя разтърка челото си. — Но донякъде беше забъркан… Съквартирантът му изведе Силия снощи. Става въпрос за Силия Джеймърсън. Тя живееше…

— Силия Джеймърсън? — изненада се Джейк. Припомни си тънкото момиче, седнало в края на пътя — ожулено, кървящо и с треперещи ръце. — Не се ли опита един микробус да я бутне в четвъртък?

Алисън кимна.

— Снощи излезе със съквартиранта на Роланд и не се прибра. Днес следобед минах покрай общежитието, за да попитам Роланд дали знае нещо. За пръв път всъщност разговарях с него. Каза, че са отишли в някакъв мотел в Марлоу, но не му повярвах — тя погледна изморените, знаещи очи на Джейк. — Мисля, че Роланд я е убил. Вероятно е убил и Джейсън, съквартирантът му. Може и Джейсън да е в играта… Но не ми се вярва.

— Какво стана след като разговаря с Роланд?

— Отидох при един приятел. Вечеряхме. След това тръгнах пеша към вкъщи. У дома беше тъмно. Под вратата на Хелън не светеше. Реших, че е заспала, но… Вероятно вече е била мъртва. Роланд сигурно се е криел някъде. Качих се в стаята си и заспах. Той ме събуди. Успя да ми надене белезници на едната ръка. И сложи лепенка на устата ми. Беше гол. Помислих си, че иска, нали разбирате, да ме изнасили. Искам да кажа — бях сигурна, че това иска да направи, а не да ме убие. Защото тогава нямаше да си губи времето с белезниците и тиксото. Както и да е. Бихме се и аз… го ослепих — дясната й ръка пусна чашата с кафе. Вдигна палеца и го заразглежда. — Измих се — промърмори тя. — Марта ми посочи къде. Тя намери и ключ, който отключи белезниците. Даде ми и жилетката си. Много е мила.

— Казваш, че Роланд е бил гол.

— Носеше колан. Това бе всичко.

— Забеляза ли нещо необичайно във външния му вид?

Тя погледна Джейк и вдигна вежди.

— Искаш да кажеш — някаква татуировка или белег по рождение?

— Успя ли да видиш гърба му? Или да го докоснеш?

— Май не. Защо?

— Чудя се дали не е имал някаква подутина или рана на гръбнака.

— Представа нямам. Не забелязах. Защо?

— Това е дълга история. Бих предпочел да не се впускам в подробности. Какво стана, след като му извади окото?

— Измъкнах се. Спуснах се надолу да предупредя Хелън. Но тя бе… — Алисън прехапа долната си устна. Разтърси глава.

— После излезе навън? — подсказа Джейк.

— Да. Спуснах се и разбих прозореца към кухнята на професор Тил и той дойде на помощ.

— Да. Разбирам. Той ми разказа какво е последвало. Поне до момента, когато си се втурнала към патрулната кола.

— Ами това е почти всичко. Роланд за малко да ме хване, но аз подкарах колата и… Когато го видях за последен път, лежеше на паважа. Дойдох тук в полицейския участък и разказах на Марта какво е станало. Тя изпрати полицейска кола и линейка към къщата и се обади по телефона на някого.

— Звъннала е на шефа. Той — на мен. И аз пристигнах. В състояние ли си да ми опишеш този Роланд?

— Ами… на около осемнадесет години. Мършав. Висок — един и седемдесет или там някъде. Черни коси. Без едно око и без два пръста на лявата ръка, както и с прободна рана на лявата гърда.

— Няма да стигне далеч в това състояние.

— Предполагам, че не.

— Забеляза ли дали разполага с кола?

— Не мога да кажа. Имаше фолксваген костенурка пред къщата. Почти налетях отгоре му с полицейската кола. Нищо чудно да не е била негова, но…

— Жълт, със знаменце на антената? — не се стърпя Джейк от вълнение. Прилошаваше му.

— Не знам за знаменцето, но почти съм сигурна, че колата беше жълта.

— Господи! — промърмори той.

— Какво има?

— Значи е бил той. Днес следобед се е опитал да отвлече дъщеря ми.

Алисън се удиви:

— Дъщеря ти?

— Тя избягала от него.

— Божичко! Но сега е добре, нали?

— Да. Изплашила се е, но сега е добре.

— На колко години е?

— Четири и половина. Живее с майка си — Джейк се зачуди защо прибави последното. Изправи се. — Време е да тръгвам да диря този тип, Алисън. Имаш ли къде да преспиш?