Джон Нанс - Проектът „Медуза“

Вивиан се сви, като си помисли как би реагирал Роджърс на поведението на шофьора. Щеше да влезе в словесна битка, щеше да залее таксиджията с вълна от обиди, които човекът нямаше как да разбере. Тези сцени не й липсваха. Бившият й съпруг бе в състояние да упражни заплашително, смразяващо словесно насилие спрямо всекиго, включително и спрямо собствената си съпруга.

Особено спрямо мен , помисли си тя. Носеше достатъчно душевни травми, за да може да ги забрави.

Сепна се, като си помисли, че Роджърс бе починал и отдавна погребан. Ала поради някакво странно психологично изкривяване в мисленето й, тя се улови, че се отнася към палетизираната дървена каса като към неговия ковчег. След като го доставеше на висшите военни в Пентагона, може би щеше, дай боже, да се отърве най-сетне от самия него.

Вивиан осъзна, че таксито е спряло и шофьорът й е отворил вратата, без да има никакво намерение да проявява любезност.

— Шест и петдесет — лаконично избъбри той с грубия си акцент, като явно изгаряше от нетърпение да се върне към терминала и да се сдобие с по-доходоносен курс.

С презрителен жест тя постави точно шест долара и петдесет цента върху дланта на мъжа и, заслонила с ръка глава от дъжда, закрачи към входа на металната сграда. Почти не чу как вратата зад нея се хлопна и таксито потегли от паркинга със свистене на гумите.

Боинг 727 на „Скот еър“ я очакваше, както бе обещано; тримоторният реактивен самолет бе паркиран странично до товарния терминал и една цистерна с гориво тъкмо разкачаше шланга си от долната страна на дясното му крило.

Млад сламенорус мъж с четирите еполета на командир крачеше пред фасадния офис. Бе среден на ръст, широкоплещест, атлетичен, с широка уста и бърза усмивка на симпатичното си лице. Тя имаше чувството, че го е виждала и преди, ала това усещане бе смътно и далечно.

Младият командир се оживи, когато тя влезе. Преди да забележи бръчиците около очите му бе решила, че е на около двайсет и пет години — възраст, която й се струваше твърде малка за командир на самолет.

Не — реши тя миг по-късно, — по-скоро е на трийсет и пет и все пак е достатъчно млад, за да ми бъде син.

Той приближи с бърза крачка и с протегната длан.

— Мисис Хенри?

— Да.

Разтърси здраво ръката й и едновременно с това погледна часовника си.

— Ужасно съжалявам за това объркване на товарите — започна той. — Но в интерес на истината не смятам, че вината е наша; ала както и да се е случило, ако искаме да ви откараме до Вашингтон, ще е най-добре да тръгваме. Предполагам знаете, че огромен ураган заплашва окръг Колумбия и имаме само един ограничен „прозорец“ от време, за да се доберем до там.

— А вие сте…? — попита тя, малко смутена от бързата му реч и от това, че не се представи.

— О, извинете. Аз съм Скот Макей… командирът.

В един миг той възнамеряваше да добави и „собственикът“, ала разговаряше с човек, който го заплашваше със съд, а и следващия вторник титлата „собственик“ най-вероятно щеше да украсява само празната черупка на някогашната авиокомпания. Не, по-добре беше тя да си мисли за него като за обикновен служител.

— Имате ли багаж? — попита той.

— Само този. — Жената показа малката пътна чанта, която носеше през рамо. — Споменахте за урагана, командире. С колко време разполагаме?

Скот прехапа устни, докато преглеждаше листите, изписани с колонки от числа.

— Ами, бих рекъл, че ако излетим в следващите дванайсет минути, това означава да кацнем на Националното летище около час и четирийсет минути по-късно. Смятам, че ще ни трябват около четирийсет и пет минути, за да разтоварим палета ви, да ви изпратим, да дозаредим и да излетим отново. Това прави малко под два часа и половина, а прогнозите сочат вятър със скорост около трийсет мили в час през следващите два часа, ако бурята не се усили още повече. Тъй че времето е критичен фактор.

Той посочи вратата и двамата поеха натам. Когато излязоха навън трябваше да наведе глава под предложения й чадър, огънат от напора на вятъра.

— Никога не съм виждал нещо толкова мощно! — извика Скот.

Тя кимна и той продължи:

— Наричат го урагана „Сигрид“ и диаметърът му е над осемстотин мили! Силата на вятъра в центъра му е…

— Какво? — извика в отговор тя.

— Скоростта на вятъра близо до центъра му е над двеста мили в час!

Изкачиха се по гладката, нестабилна стълбичка, прилепена към предната врата.

След като най-сетне влязоха на сухо, Вивиан Хенри го помоли да повтори думите си.