Матю Райли - Летящ старт

След това изпълни бърза поредица зигзази по римските улици, преди да направи завой в откритото поле и да влезе в последния участък на квалификационното трасе за полпозишъна — един пъклен участък, известен като Пързалката.

Тази виеща се част от пистата с формата на издължено S всъщност беше ров, специално изкопан и обкрачен от множество спонсорски арки. Основна особеност на пързалката бяха четирите прегради, разположени по дължината й. Във всяка имаше тясна вратичка, колкото да мине летящият болид. Това, че отворите бяха разположени в лявата или дясната част на бариерата, превръщаше преодоляването им в брутално предизвикателство за пилота.

Беше достатъчно трудно да минеш през Пързалката по време на квалификацията за полпозишъна — в самото Италианско бягане имаше няколко участъка Пързалка и пилотът трябваше да ги преодолява, докато други състезатели се стрелкат около него .

Във всеки случай квалификацията беше състезание за време — най-бързите в Пързалката щяха да заемат челните места в стартовата решетка на неделното състезание. Затова състезателите излизаха на трасето един по един.

Всеки имаше право на три обиколки и се броеше най-доброто време.

Това беше третата обиколка на Джейсън и когато влезе в Пързалката, той летеше с бързината на ракета. Двете предни времена през този ден не бяха нищо особено — но тази обиколка беше бърза.

Стените на изкопа летяха покрай него с астрономическа скорост, той завиваше наляво и надясно и — рууф! — наклони своето „Ферари Ф-3000“ настрани и профуча през първата вратичка.

Малко по-късно, след още три наклонявания, литна през последната вратичка под рева на тълпата. Очите му се стрелнаха към електронното табло с временното класиране.

12-и.

12-и не беше зле. Джейсън не беше очаквал, че ще спечели първото място. Надяваше се просто да се представи добре — и да се измъкне от Пързалката със здрава кола. По дяволите, ако беше успял да се нареди сред първата десетка, щеше да се чувства все едно е кацнал на Луната.

Обаче 12-и от общо 28 стартиращи — и с този резултат можеше да се живее.

— Никак не е лошо — каза Сали. — Никак не е лошо… за новак.

И разчорли косата на Джейсън.

— Добро каране, шампионе!

Макар да не му се ходеше, Джейсън беше длъжен да отиде на официалната галавечеря по случай Италианското бягане.

Ако галавечерята в спортното училище по случай Спонсорския турнир минаваше за пищна, тази беше съвсем друга категория.

Провеждаше се на Пиаца де Кампидолио — прочутия площад, проектиран от Микеланджело на Капитолийския хълм. Осветявана от прожектори, насочили лъчите в небето, пиацата приличаше на място, излязло направо от приказките.

Летящи лимузини стоварваха елита на Европа — богаташи и звезди на киното и музиката, и, разбира се, пилоти. Възторжени водещи обявяваха всеки новопристигнал на червената пътека.

Обаче за Джейсън цялата тази дандания си беше просто поредната вечеря.

— Колко дълго трябва да стоим? — попита той Сали, докато крачеха през тълпата мъже с папийонки и търсеха масата си.

Бъг ги следваше на една крачка.

— Ломбарди каза, че трябва да останем само до речите — успокои го Сали. — След това сме свободни да си вървим.

— Слава богу. Някакви новини от Сиракюз? Ще дойде ли?

— Последния път, когато говорих с него, каза, че се надява да е тук в събота. Днес в училището е имало състезание — онова, за което Ериъл трябваше да се върне — и е трябвало да остане за него.

— Разбра ли кой е спечелил? — попита Джейсън, докато се промушваше край някакви хора… и се блъсна в човек, когото познаваше.

Зейвиър Зонора.

Неловък момент.

Джейсън, Бъг и Сали се озоваха лице в лице със съперника си — Черния принц.