Дейвид Балдачи - Невинните

Джули седна на един стол, а Роби остана прав и закрачи напред-назад.

— Нервен ли си? — попита тя.

Той вдигна глава да я погледне. Едва сега си даде сметка, че момичето се страхува. Съвсем нормално. На нейно място биха се страхували далеч по-възрастни и опитни хора.

— Не съвсем — отвърна той, седна до нея и огледа залата. — Но за теб е по-добре да бъдеш тук.

— Това е нещо като затвор, така ли?

— Нищо подобно. Ти не си затворничка. Просто трябва да те държим на сигурно място.

— Не ме ли лъжеш?

— Говоря ти истината, Джули — каза той. — Нито повече, нито по-малко.

Тя дръпна ципа на раницата си.

— Може ли да си напиша част от домашните тук? Имам да решавам няколко задачи.

— Разбира се. Но не разчитай на помощта ми. Така и не стигнах по-далече от таблицата за умножение.

Пет минути по-късно вратата се отвори и на прага се изправи Синия. Безупречен възел на вратовръзката, изгладен панталон, колосана риза, лъснати обувки. Изражението му беше безизразно, но Роби веднага усети раздразнението му. Държеше кафява папка.

Погледна първо Джули, а след това Роби.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита и махна със свободната си ръка към момичето.

— Много по-добра, отколкото да я оставим на предишното място.

— Вече ти казах, че то не беше компрометирано.

— Знам какво ми каза — натъртено отвърна Роби.

Синия въздъхна и седна срещу Джули, която го наблюдаваше с нескрит интерес. Почувствал, че трябва все пак да има някакво представяне, Роби промърмори:

— Това е Джули Гети.

— Вече се досетих.

— А вие как се казвате? — попита тя.

Синия се направи, че не я чува и се обърна към Роби.

— Какво се надяваш да постигнеш с това?

— Да запазя сигурността й, да разкрия истината. Да стигна до тях, преди те да стигнат до мен.

— Май те тресе параноята — отбеляза Синия.

— Заключението ти е закъсняло поне с десет години — отвърна Роби.

— Вие двамата заедно ли работите? — обади се Джули.

— Не — отвърна Роби.

— Понякога — рече Синия.

— Тук ли ще ме настаните? — огледа се тя. — Това не ми прилича на къща.

По-възрастният мъж погледна Роби, но той отмести очи.

— Ще те настаним удобно — отвърна Синия. — Тук разполагаме с… хм… квартири за гости.

— А Уил ще остане ли?

— По-добре той сам да ти отговори.

Роби пренебрегна подмятането и спря поглед върху папката в ръцете на Синия.

— Нещо ново по моите запитвания?

— Доста неща. Искаш ли да ги чуеш?

Роби кимна към момичето и леко повдигна вежди.

— Не виждам причини да не ги чуе — прокашля се Синия. — Информацията не е секретна. — Отвори папката и обяви: — Госпожице Гети, вашият баща е изградил забележителна кариера в армията на Съединените щати.

— Наистина ли? — изправи гръб Джули.

— Да. Бронзова звезда за храброст, „Пурпурно сърце“ и още няколко високи бойни отличия. Уволнил се е с почести като сержант.

— Никога не е говорил за това.

— Къде е служил, когато е бил награден с Бронзова звезда? — попита Роби.

— Участвал е в Първата война в Залива.

— Има ли някаква специална причина за уволнението му, или просто му е изтекъл срокът на службата?

— Някои въпроси от медицинско естество — кимна Синия.

— Какви например? — попита Джули.

— ПТСР-рече Синия.

— Това значи посттравматично стресово разстройство — каза вещо тя.

— Именно.

— Друго? — попита Роби.

Синия погледна в папката.

— Известни когнитивни проблеми.

— Мозъкът на татко е бил увреден? — попита Джули.

— Вероятно е имал контакт с вещества, които са му повлияли зле.

— ОУ? — предположи Роби.

— Какво е ОУ? — озадачено попита Джули.

Двамата мъже се спогледаха.

— Хей, няма ли да престанете с тъпите си съкращения? — извика тя и тупна с юмрук върху масата. — Нима очаквате да ги разбера всичките?

— Обеднен уран — поясни Роби. — Това означава ОУ. Използва се при артилерийските снаряди, а също така и при производството на танкова броня.

— Уран ли? — зяпна Джули. — Но той не е ли вреден?

— Няма категорични резултати от проучвания, които да потвърдят подобна хипотеза — особено в бойни условия.

— Откъде тогава се появяват „когнитивните проблеми“ на баща ми? И защо са го освободили от армията, след като всичко е било наред?

— Доколкото съм осведомен, той е употребявал наркотици.

— Ти ли му каза това? — изсъска Джули, обръщайки се към Роби.

— Би било излишно — размаха папката Синия. — И сам мога да прочета информацията, свързана с ареста и осъждането му. Става въпрос за дреболии. Употребявал е съвсем малки количества. Разбира се, това е било глупаво.